Публикувано на

Откъс от “Златните уроци за лидерството” на Джон Максуел

Откъс от “Златните уроци за лидерството” на Джон Максуел
Откъсът е от книгата „Златните уроци за лидерството“ на Джон Максуел. Книгата разкрива богатия опит на автора като лидер, обобщен в 26 златни урока за ефективно лидерство.

Ако на върха е самотно, не правите нещо както трябва

Поколението на баща ми вярваше, че лидерите не би трябвало никога да се доближават твърде много до хората, които водят. „поддържай дистанция“ бе фраза, която чувах често. От добрите лидери се очакваше да бъдат малко над и встрани от теми, които предвождат. Затова, когато поех пътя към лидерството, се стараех да поддържам някаква дистанция от хората си. Стремях се да бъда достатъчно близко, за да ги водя и същевременно достатъчно далеч, за да не ми влияят.

Тожва породи вътрешен конфликт в мен. Честно казано харесваше ми да бъда близо до хората, които водех. Освен това усещах, че една от силните ми страни е умението да създавам отношения с тях. Тези два фактора пораждаха в мен съпротива срещу получената инструкция за спазване на дистанция. И разбира се няколко месеца след като поех първия си лидерски пост, със съпругата ми Маргарет започнахме да създаваме близки приятелства. Наслаждавахме се и на работата си, и на хората в организациите.

Като много лидери в началото на своята кариера, и аз знаех, че няма да остана на тази първа работа вечно. Това бе полезен опит, но скоро се почувствах готов за по-големи предизвикателства. След три години си подадох оставката, за да поема пост в Ланкастър, Охайо. Никога няма да забравя реакцията на повечето хора, които разбраха, че си тръгваме. „Как може да постъпвате така, след всичко, което направихме заедно?“ Мнозина приеха заминаването ми твърде лично. Виждах, че са наранени. Това наистина ме смути. А в ушите ми прозвучаха думите на по-старите лидери: „Не се сближавай твърде много с хората си.“ Поемайки следващия пост обещах си в бъдеще да не позволявам да се сближавам твърде много с хората.

Този път е лично

На втория си пост можех за първи път за разчитам на персонал. Наех един млад мъж, който изглеждаше много обещаващ и започнах да влагам в него най-доброто от себе си. Скоро открих, че обучението и развитието на хората е и сила, и радост.

С този човек правехме всичко заедно. Един от най-добрите начини за обучение е да давате на другите възможност да ви придружават, да ви наблюдават какво правите, да ги научите на нещо, а след това да ги оставите да опитат сами да приложат на практика наученото. Точно това правехме ние. Това бе първият ми опит в наставничеството.

Мислех, че всичко върви по мед и масло. Докато един ден разбрах, че този млад човек не е оправдал доверието ми. И разпространява деликатната информация, която бях споделил с него. Това ме нарани, не само като негов лидер, но и лично.Почувствах се предаден. Не е нужно да казвам, че го освободих. А в ушите ми отново прозвучаха думите на старите лидери: „Не се сближавай твърде много с хората си“.

Този път се бях научил урока. Взех твърдото решение да оставям известно разстояние между себе си и хората около мен. Щях да наемам персонал, за да си върши работата. Аз от своя страна щях да си върша моята. И щяхме да се събираме само на ежегодно коледно парти.

В продължение на шест месеца поддържах тази професионална дистанция. Докато един ден осъзнах, че поддържането на дистанция е нож с две остриета. Добрата новина бе, че по този начин никой нямаше да ме нарани. Но имаше и лоша новина – никой и никога нямаше да може да помогне.

И така, на двадесет и пет годишна възраст взех следното решение: като лидер щях да вървя бавно сред тълпата. Щях да отделя време и да поема риска да се сближавам с хората и да им позволявам да се сближават с мен. Щях да се ангажирам да обиквам хората, преди да опитвам да ги ръководя. Този избор ме правеше понякога уязвим. Щях да бъда нараняван. Но близките взаимоотношения щяха да направят възможно аз да помагам на тях и те да помагат на мен. Това решение промени и живота ми, и лидерството ми.

Самотата не е лидерски проблем

На една карикатура е изобразен директор, седящ с безнадежден вид зад огромно бюро. От другата страна на бюрото стои смирено мъж в работно облекло, който казва: „Ако това може да ви утеши по някакъв начин, да знаете, че на дъното също е самотно.“

Да бъдеш на върха не означава да си самотен. Същото се отнася и до дъното. Срещал съм самотни хора на дъното, на върха и по средата. Сега си давам сметка, че самотата не е въпрос на позиция, това е личен проблем.

Мнозина си представят лидера като самотно стоящ на върха на планината индивид, гледащ надолу към хората си. Оттам е и поговорката „На върха е самотно“. Аз обаче настоявам, че тази фраза не принадлежи на велик лидер. Ако водите другите и сте самотни, значи не го правите както трябва. Помислете сами. Ако сте самотни, значи никой не ви следва. А ако никой не ви следва, не може да се каже, че наистина водите.

Що за лидер би оставил всички зад гърба си и би поел по пътя сам? Егоистът. Добрите лидери водят хората към върха. Лидерството е ефективно само ако издига хората на ново ниво. А това е трудно постижимо, ако се отдалечавате твърде много от хората си, защото тогава няма как да усещате нуждите им, да познавате мечтите им или да чувствате пулса им. Ако нещата не стават по-добри за хората в резултат на усилията на техния лидер, значи се нуждаят от друг лидер.

Истини за върха

Тъй като този проблем е много личен за мен, през годините съм размишлявал върху него. Ето някои неща, които е добре да знаете.

Никой никога не е стигал до върха сам

Малко лидери успяват, ако много хора не желаят успеха им. Тъжное, че веднага щом достигнат до върха, някои лидери отделят много време в опити да избутат други оттам. Иска им се да се почувстват господари на върха, защото са несигурни или искат да се конкурират. Това за известно време може и да се получи, но обикновено не трае дълго. Когато целта ви е да съборите другите, посвещавате твърде много време и енергия, за да пазите от хората, които биха направили същото и с вас. Защо вместо това не им подадете ръка и да ги помолите да се присъединят към вас?

За да отведете другите до върха, трябва първо вие да се качите на него

Светът е пълен с хора, готови да дават съвети за неща, за които нямат опит. Те са като лошите туристически агенти – продават скъп билет с думите „Надявам се пътуването да ви хареса“. И не ги виждате повече. Добрите лидери са като туроператори – те познават територията, вече са пътували по нея и правят каквото трябва, за да демонстрират:

  • Интуиция – трябва да се изправите, за да се изкачите;
  • Саможертва – трябва да се откажете от някои неща, за да се изкачите;
  • Зрялост – трябва да пораснете, за да се изкачите.

Ако показвате пътя, хората ще искат да ви следват. Колкото по-високо се изкачвате, толкова повече хора ще желаят да пътуват с вас.

Да отведеш други хора до върха носи по-голямо удовлетворение, отколкото да се изкачиш сам

Преди няколко години имах привилегията да говоря на същата сцена като Джим Уитакър – първият американец, изкачил връх Еверест. По време на ояда го попитах кое е му донесло най-голямо удовлетворение като алпинист. Отговорът му ме изненада.

„Помогнал съм на повече хора да се изкачат на връх Еверест, от който и да било друг. Да отведа до върха хора, които не биха могли да стигнат никога без моята помощ, е най-голямото ми постижение.“

Очевидно този начин на мислене е типичен за великите планински водачи…

Помислих си, че планинските водачи и лидерите си приличат. Съществува голяма разлика между шеф и лидер. Шефът казва: „Върви“. Лидерът казва: „Да вървим“.

Предназначението на лидера е да води другите към върха. И когато води хора, които иначе не биха могли да изкачат върха, усещането е несравнимо. То няма как да бъде обяснено на този, който не го е преживял.

Към книгата