Публикувано на

Откъс от “За смъртта и умирането” на Елизабет Кюблер-Рос

Откъс от “За смъртта и умирането” на Елизабет Кюблер-Рос
Откъсът е от книгата „За смъртта и умирането“ на Елизабет Кюблер-Рос. Книгата разкрива една нова и много човеколюбива възможност – да се отнасяме към умиращите хора като към „учители“ и да бъдем полезни преди всичко на тях, но и на себе си.

За страха от смъртта

„Не моля да бъда предпазен от бедите
и да се изправям безстрашно пред тях.
Не моля за стихване на болката,
а за куража да я превъзмогна.
Не търся съюзници в тежките битки,
а собствената си сила.
Не копнея да бъда избавен от тревожния страх,
а да се надявам с търпение да постигна свободата си.
Благослови ме да не бъда страхливец и да усещам
благостта ти само в успехите си – нека осъзная
участието ти в своите провали.“

Рабиндранат Тагор, Събиране на плодовете

В миналото епидемиите са вземали огромна дан. Смъртта в ранно детска възраст е била често срещано явление и почти не е имало семейство, което да не е изгубило дете. През последните десетилетия медицината се промени много. Масовите ваксинации практически изличиха много болести в Западна Европа и Съединените щати. Медикаментозните терапии, особено употребата на антибиотици, допринесоха за намаляването на смъртността от инфекциозни заболявания. Образованието и по-добрите грижи за децата промениха статистиката на заболеваемост и смъртност в ранна възраст. Много болести, които взимаха огромен брой жертви сред подрастващите и хората на средна възраст, бяха победени. Днес броят на възрастните хора расте, но за съжаление се повишава и заболеваемостта от злокачествени и хронични болести, свързани със старостта.

Педиатрите все по-рядко се сблъскват с критично застрашаващи живота ситуации, но все по-често имат пациенти с психоматични смущения и проблеми с поведението и приспособяването. Днес в чакалните на лекарите има много повече хора с емоционални проблеми, откогато и да е било досега. Както и повече възрастни пациенти, които не само се опитват да живеят с ограничените си физически способности , но са изправени и пред самота и изолация с цялата болка и мъка, която те носят. Повечето от тях не са търсели консултация с психиатър. Техните потребности се очаква да бъдат установени и удовлетворени от други професионалисти, например свещеници и социални работници. Именно заради тях се опитвам да очертая промените, настъпили през последните няколко десетилетия. Промени, които допринасят най-много за засилването на страха от смъртта, за увеличаване на емоционалните трудности и за все по-голяма нужда от справяне с проблемите н смъртта и умирането.

Ако се върнем назад във времето и проучим древните култури, ще установим, че смъртта винаги е била неприятна за човека и вероятно винаги ще бъде. От гледна точка на психиатъра това е напълно разбираемо и вероятно най-доброто обяснение е всеизвестният факт, че подсъзнанието ни не приема собствената ни смърт за възможна. За него е абсурдно да си представи действителното приключване на живота ни тук, на Земята, а ако този живот все пак трябва да да свърши, то краят му винаги бива приписван на някаква злобна външна намеса. С две думи според подсъзнателния ни ум животът ни може единствено да бъде насилствено прекъснат, немислимо е да умрем от естествена смърт или от старост. . затова сама по себе си смъртта се свързва със злодеяние, с трагично събитие, с нещо, което изисква възмездие и наказание.

Добре е да помним тези фундаментални факти, тъй като те са от съществено значение за разбирането на някои от най-важните и иначе неразбираеми изказвания на пациентите ни.

Вторият факт, който трябва да проумеем е, че на подсъзнателно ниво ние не можем да направим разграничения между желание и действие. Всички си даваме сметка за нелогичните си сънища, в които например две коренно противоположни твърдения съществуват рамо до рамо – и в сънищата ни те са напълно неприемливи, но са немислими и нелогични, когато сме в будно състояние. Подобно на логиката на подсъзнанието ни, малкото дете не е в състояние да направи разграничение между желанието да убие някого в пристъп на гняв и действителното деяние. Затова дете, което в гнева си е пожелало майка му да се строполи мъртва, понеже не му е угодила, ще изживее огромна травма от действителната й смърт. Дори това и да не се случи непосредствено след като е пожелало смъртта й, то винаги ще изпитва някаква вина за загубата на майка си и ще си казва (макар че рядко ще го признава друг другите): „Аз го направих, аз съм виновен, аз съм лош, затова мама си отиде.“ Добре е да знаем, че детето ще реагира по същия начин и ако загуби връзка с родителя в резултат на развод, раздяла, изоставяне. Но често детето приема смъртта като нещо временно и затова не я разграничава особено от развода, след който евентуално ще вижда родителя си.

Мисленето на децата за смъртта е нещо подобно: „Ще погребем кученцето днес, а следващата пролет, когато цветята поникнат отново, то пак ще оживее.“ Може би подобна идея е мотивирала древните египтяни да осигуряват на мъртвите си храна и вещи, за да бъде подсигурен живота им „отвъд“, а древните индианци – да погребват роднините си заедно с имуществото им.

Когато с възрастта започнем да осъзнаваме, че всемогъществото ни не е реално и че човешката ни воля не е достатъчна, за да направи невъзможното възможно, страхът, че сме „виновни“ за смъртта на любим човек, намалява. Страхът от смъртта в някаква степен също отслабва, но само докато не бъде предизвикан отново – и ние го виждаме всекидневно по лицата на опечалените в болничните коридори.

Съпрузите може да са живели в скандали години наред, но когато единият умре, другият кърши ръце, плаче и стене от мъка, от страх и съжаление. И вероятно ще се страхува от собствената си смърт повече отпреди, вярвайки в закона за възмездието: „Аз съм виновен за смъртта й и може би наказанието ще бъде да умра по ужасен начин.“

Това би могло да помогне да разберем много от древните обичаи и ритуали, които са се практикували векове наред и чиято цел е да омилостивят небесата и да намалят очакваното наказание. Например, посипвайки на главата с пепел, разкъсване на дрехи, траурни воали и оплакване на мъртвия – тези ритуали са проявление на мъката, скръбта или срама на опечаления. Но целта им е още и да предизвикат съжаление (снизхождение) към него. Когато опечаленият скърби, кърши ръце, скубе косата си или отказва да яде, това е неговият опит за самонаказание. Той се надява, че така ще избегнато или намалено очакваното възмездие заради вината му за смъртта на любимия човек.

Мъката, срамът и чувството за вина са до известна степен родствени на гнева и яростта. Процесът на скърбене винаги включва и някои характеристики на гнева. Тъй като никой не признава, че изпитва гняв към покойника, тази емоция често пъти се маскира или потиска и така удължава периода на скърбенето. Добре е да помним, че задачата ни не е да определяме въпросните чувства като лоши, срамни или неприемливи, а да разберем истинския смисъл на тези напълно човешки реакции…

Като цяло човешката природа не се е променила. Смъртта продължава да бъде страшно и плашещо събитие, а страхът от нея е универсален – дори и да си мислим, че сме го овладели.

Променило се е друго – начинът, по който се справяме със смъртта и с умиращите пациенти.

Към книгата