Публикувано на

Откъс от “Ултра здравето” на Рич Рол

Откъс от “Ултра здравето” на Рич Рол
Откъсът е от книгата „Ултра здравето“ на Рич Рол. Kнигата представя вдъxнoвявaщaтa иcтopия на чoвeĸ, ĸoйтo зa бpoeни гoдини успява да тpaнcфopмиpa духа, вярата, волята и навиците си, постига ултра здраве и застава в редиците на един от нaй-издръжливите aтлeти в cвeтa.

Линия в пясъка

Беше хладна, късна октомврийска вечер през 2006г. На другия ден щях да навърша четирийсет. Джули и трите ни деца вече спяха, а аз се мъчех да се насладя на кратките мигове покой във вечно шумния ни дом. Вечерните ми привички включваха отпускане пред огромния телевизор с плосък екран в компанията на чиния чийзбургери. Сега вече я бях отместил встрани и тънех в мъглата на безкрайните епизоди на „Закон и ред“, дъвчейки никотинова дъвка. Бях се убедил, че това е моят начин за релаксиране. Че го заслужавам след тежкия работен ден и че е напълно безобиден.

В крайна сметка знаех за вредните привички. Осем години по-рано се бях събудил от многодневен, безпросветен запой в един център за наркомани и алкохолици в провинциален Орегон. Оттогава по чудо бях останал трезвен. Ден след ден, просто не посягах към чашката. Не пиех и не вземах дрога. Затова смятах, че съм в правото си от време на време поне да се натъпча като прасе.

Но в онази нощ нещо се случи. Наближаваше два сутринта, аз киснех пред телевизора вече от три часа, натрият в организма ми се покачваше на токсични нива, а калориите се трупаха с хиляди. С претъпкан корем и бръмчащи от никотина уши реших да се надигна от дивана. Отбих се набързо да нагледам доведените си синове Тайлър и Трапър в тяхната стая срещу кухнята. Единият беше на десет, а другият на единайсет – скоро щяха да станат вироглави тийнейджъри, но засега просто бяха просто две момченца в пижами, заспали в двуетажното си легло и сънуващи скейтборди и Хари Потър.

Угасих лампите и започнах да тътря стокилограмовото си туловище към втория етаж, но по средата на стълбището спрях – нозете ми натежаха, дишането ми беше затруднено. По лицето ми изби горещина и трябваше да се наведа, за да си поема дъх. Коремът ми се диплеше над отеснелите джинси. Отвратен, се обърнах да преброя стъпалата, които бях изкачил. Те бяха осем. И приблизително още толкова ми оставаха. Осем стъпала. Боже, помислих си, в какво съм се превърнал? На трийсет и девет години да се запъхтя от осем стъпала?

Бавно стигнах догоре и влязох в спалнята, внимавайки да не събудя Джули и двегодишната ни дъщеря Матис, която се бе гушнала до майка си – моите два ангела, осветени от леещата се през прозореца лунна светлина. Наблюдавах ги неподвижно в съня ми, докато чаках пулсът ми да се успокои. По лицето ми рукнаха сълзи и ме обзе объркваща смесица от емоции – най-вече любов, но също и вина, срам, както и внезапен, остър страх. В съзнанието ми проблясна кристално ясният образ на Матис в сватбения й ден – усмихната, обкръжена от гордите си братя и цъфтящата си майка. Но в този сън наяве нещо липсваше и аз знаех какво е то. Мен ме нямаше. Защото бях мъртъв.

Побиха ме тръпки. Те тръгнаха от основата на врата и бързо се разпространиха по целия ми гръб, съпроводени от чувството за паника. Капка пот капна върху тъмния дървен под, а аз я гледах като хипнотизиран, сякаш бе единственото нещо, подкрепящо ме на де рухна. Малкото, лъщящо петънце, предсказващо мрачното ми бъдеще – че няма да доживея да видя сватбата на дъщеря си.

Престани, казах си. Тръснах глава, поех дълбоко дъх. Отидох до мивката в банята и наплисках лицето си със студена вода. Когато го вдигнах отново, зърнах образа си в огледалото. И замръзнах. От представата, която винаги бях хранил за себе си – млад, красив шампион по плуване – не бе останало нищо. В този миг пердето падна от очите ми и аз за първи път се изправих пред реалността. Бях дебел, отпуснат мъж на средна възраст. Депресиран, живеещ нездравословно, самоунищожаващ се и напълно откъснат от оново, което е бил и което иска да бъде.

За страничния наблюдател всичко навярно изглеждаше перфектно. Повече от осем години не бях слагал капка в уста и през този период бях успял да изправя на крака западналото си съществуване, да го превърна в същински пример на американска мечта. Навремето, след дипломирането си от „Станфорд“ и „Корнел“, бях прекарал цяло десетилетие като адвокат по корпоративно право – време на затъпяващи, пришпорвани от алкохола осемдесетчасови работни седмици, тиранични шефове и среднощни купони. Но после бях избягал от това ежедневие към трезвеността и към собствената си бутикова правна кантора, занимаваща се с интелектуална собственост. Имах красива съпруга, която ме обичаше и подкрепяше, както и три чудесни, здрави деца. Заедно бяхме изградили дома на своите мечти.

Какво тогава не беше наред? Защо се чувствах така? Бях сторил всичко, което трябва, че и отгоре. А ето че бях не просто объркан, а буквално в състояние на свободно падане.

Именно в този момент ме обзе дълбокото осъзнаване не просто че трябва да се променя, а че искам да се променя. От своя опит в борбата с пристрастяванията бях научил, че траекторията на човешкия живот често се свежда до няколко ключови момента – решения, които променят съдбата ти. Добре си давах сметка, че моменти като тези не бива да се пропиляват. Те трябва да се уважават, да се сграбчват на всяка цена, защото, ако изобщо настъпят, то е много рядко. Изпиташ ли един от тях, си късметлия. Но ако мигнеш или погледнеш встрани, вратата не просто се затваря, а буквално изчезва. Лично аз за втори път бивах благословен с подобна възможност. Първата бе онзи безценен миг на яснота, предизвикал раздялата ми с алкохола. Гледайки се в огледалото през онази нощ, аз усетих, че порталът се отваря отново. Трябваше да действам.

Но как?

Следва да отбележа, че аз съм човек на крайностите. Не мога да мина само с едно питие. Или не слагам капка в уста, или се натрясквам така, че се събуждам гол в хотелска стая във Вегас без никаква идея как съм попаднал там. Или ставам в пет без петнайсет, за да плувам дължини в басейна – както правех като тийнейджър – или се тъпча с хамбургери до припадък. Не си поръчвам нормално кафе. Трябва да бъде половинлитрова чаша с две до пет дози еспресо вътре, за да ми е забавно. И до днес понятието „баланс“ остава непостижима химера за мен, вечно изплъзващата се любовница, която продължавам да преследвам въпреки нейната явна липса на интерес.

Знаейки това си качество и предвид инструментариума, който бях развил по време на рехабилитацията си, разбрах, че всяка трайна промяна в моя живот трябва да включва строги и измерими параметри. Смътни понятия като „по-здравословно хранене“ или „по-често ходене на фитнес“ нямаше да свършат работа. Нуждаех се от спешен, конкретен план. Трябваше да очертая ясна линия в пясъка.

Към книгата