Публикувано на

Откъс от “Третата врата” на Алекс Банаян

Откъс от “Третата врата” на Алекс Банаян
Откъсът е от книгата „Третата врата“ на Алекс Банаян. Книгата разкрива възможностите, които можем да използваме по своя необичаен път към успеха, както са правели успелите хора.

Като Спилбърг

С лист в ръка се отправих към килера, седнах зад бюрото си и отворих лаптопа. Когато обаче екранът светна срещу мен, ме побиха ледени тръпки. Мислех си само „А сега какво?“

Това бе първият път, когато до мен нямаше учител, който да ми каже какво да подготвя за часа. Никой не ми казваше какво да уча или какво е домашното. Мразех да отбелязвам отговори в квадратчета, а когато тях ги нямаше, осъзнах колко много съм разчитал на тях.

Много по-късно разбрах колко ключов етап в развитието на човек са тези моменти, когато трябва да започнеш нещо ново. Много пъти трудностите при постигането на една цел, а не самото й постигане, а преодоляването на страха от неизвестното и отсъствието на план. Много по-лесно е да имаш учител или началник, който да ти казва какво да правиш. Никой обаче не постига в мечтите си, без да излезе извън зоната си на комфорт и сигурност.

Понеже си нямах ни най-бегла представа как да уговоря интервютата си, прекарах целия ден в писане на имейли на всеки възрастен с молба за съвет. Писах на преподаватели, на родители на свои приятели, на всеки, който ми изглеждаше относително интелигентен. Първият човек, който се съгласи да се срещнем, беше една администраторка в университета. Видяхме се в кафене в кампуса няколко дни по-късно. Когато тя ме попита кого точно искам да интервюирам, аз извадих картончето от портфейла си и й го подадох. Погледът й пробяга по имената и широка усмивка се разля по лицето й.

– Може би не трябва да ти го казвам – започна тя, снижила тона си – но Стивън Спилбърг ще посети Факултета по кинорежисура след две седмици за едно благотворително събитие. Студенти по принцип нма да бъдат допускани, но…

.Скоро след това разбрах пълния смисъл на казаното от нея. Още първия ден на занятията деканът на Факултета на режисура ясно и категорично обясни, че никога, ама никога студенти няма да бъдат допуснати на благотворителни събития, за да не се досажда на дарителите. По онова време обаче аз не го знаех и затова единственият ми въпрос беше „Как мога да вляза?“

Тя ми отговори, че събитието в тесен кръг и ако се появя в костюм, би могла да ме вземе със себе си като „неин асистент“.

– Искам само да ти стане ясно, че не мога да ти гарантирам разговор със Спилбърг – допълни тя – но не би трябвало да е особено трудно да те вкарам вътре. Влезеш ли, разчитай само на себе си. Ако бях на твое място, щях да се подготвя добре. Върни се в къщи и изгледай всичките му филми. Изчети всичко, което успееш да намериш за него.

Така и направих. Денем четях дебелата му 600 страници биография, а нощем гледах филмите му. Датата най-накрая дойде. Отворих гардероба, облякох единствения си костюм и излязох от къщи.

Вътрешният двор на Факултета по режисура бе декориран така, че да прилича на всичко друго, само не и на учебна институция. По пътеката бе разстлан червен килим, високи коктейлни маси бяха строени покрай градински площи, а сервитьори в смокинги поднесоха добре оформени табли с ордьоври. Стоях насред групичка зрители и слушах как деканът започва с увода си. Тя не беше кой знае колко по-висока от подиума, но хората бяха запленени от присъствието й.

С треперещи ръце опнах сакото си и пристъпих. На само три метра пред мен, рамо до рамо бяха застанали Стивън Спилбърг, режисьорът на „Междузвездни войни“, Джордж Лукас, изпълнителният директор на студията Джефри Катценберг и актьорът Джак Блек. Бях пристигнал изнервен, но сега ме бе обзела пълна паника. Как бих могъл да заговоря Спилбърг, когато си приказва с човека създал Дарт Вейдър?

Докато деканът продължаваше да говори, аз пристъпих няколко сантиметра напред. Бях толкова близо до Спилбърг, че видях шевовете на графитеносивия му пуловер. Носеше старомоден каскет върху рядката си коса, а около очите му се виждаха леки добродушни бръчки. Ето го човекът, създал „Извънземното“, „Джурасик парк“, „Индиана Джоунс“, „Списъкът на Шиндлер“, „Линкълн“, „спасяването на редник Раян“. Всичко, което трябваше да направя, бе да изчакам декана да приключи с речта си…

Спилбърг започва на около моята възраст. Бях чел различни неща, но според него нещата протекли така: качил се на автобус за туристическа обиколка на студио в Холивуд. Обиколили декорите. По едно време той слязъл, шмугнал се в тоалетната, след което се скрил зад една постройка. Видял как автобусът с туристи се отдалечил, а той прекарал остатъка от деня в студиото.

Докато се разхождал се натъкнал на Чък Силвърс. Поговорили си малко. Когато Силвърс разбрал, че Спилбърг е начинаещ режисьор, му издал тридневен пропуск. Спилбърг ходил следващите три дни, а на четвъртия се появил в костюм и с куфарчето на баща си. Влизал през портала, вдигал ръка за поздрав: „Здрасти, Скоти!“, охранителят също го поздравявал и Спилбърг влизал безпрепятствено.

На снимачните площадки на Холивуд той се срещал със звезди и началници и ги канел на обяд. Промъквал се в звукозаписните студия и седял при редакторите, като попивал колкото се може повече информация. Бил отхвърлен от училището по режисура, но в моите очи той беше човек, взел образованието си в свои ръце. Имало дни, когато носел резервен костюм в куфарчето си, защото спял в някой кабинет, а на следващата сутрин се преобличал и се връщал на снимачната площадка.

В крайна сметка Чък Силвърс се превърнал в наставник на Спилбърг. Посъветвал го да спре да си губи времето и да се върне, когато има да покаже нещо качествено. Спилбърг, който правел късометражни филми, откакто бил на 12 години, започнал да създава 26-минутния „Амблин“. След месеци режисура и изнурителни редакции, той най-накрая го показал на Чък Силвърс. Бил толкова добър, че когато го изгледал, по бузата на Силвърс се стекла сълза.

Чък Силвърс се обадил на Сид Шейнбърг, вицепрезидент на „Юниверсъл ТВ“.

– Сид, имам нещо, което искам да видиш.
– Имам купища материал пред мен…Голям късметлия ще съм, ако успея да се освободя преди полунощ.
– Ще ти го сложа при материалите, които ще гледаш. Наистина трябва да погледнеш тази вечер.
– Смяташ, е че е важно ли?
– Да, смятам, че е страшно важно. Ако не го видиш ти, ще го види някой друг.

След като Сид Шейнбърг изгледал „Амблин“, веднага поискал среща със Спилбърг. „Юниверсъл ТВ“ и още там му предложили 7-годишен договор. Ето така Спилбърг станал най-младият режисьор в значимо холивудско студио за всички времена.

Когато прочетох за първи път тази история, си помислих, че Спилбърг си е създал връзки, докато се е въртял около снимачната площадка и се е запознавал с този-онзи. Фразата „създавам връзки“ свързвах предимно с размяна на визитни картички по време на организирани срещи между работодатели и хора, търсещи работа. Очевидно това не важеше в този случай. Беше нещо повече.

Ето как Спилбърг изиграл своите ходове:

  1. Качил се на туристически автобус.
  2. Намерил вътрешен човек.
  3. Помолил го за помощ.

Осъзнах, че най-важният етап е намирането на вътрешен човек, някой вътре в организацията, който е готов да заложи репутацията си заради теб. Ако Чък Силвърс не бе дал тридневен пропуск на Спилбърг, или не беше обадил на вицепрезидента на студиото с настояване да изгледа филма, Спилбърг никога не би получил договор.

Естествено Спилбърг има чутовен талант, но същото важи и за други начинаещи режисьори. Има причини той да подпише договор, а останалите – не.

Не беше магия. Не беше само късмет. Бяха ходовете му.

Към книгата