Публикувано на

Откъс от “Спомени от рая” на Уейн Дайър и Дий Гарнс

Откъс от “Спомени от рая” на Уейн Дайър и Дий Гарнс
Откъсът е от книгата „Спомени от рая. Изумителните разкази на деца от времето, преди да се родят“ на Уейн Дайър и Дий Гарнс. Книгата насочва към осъзнаване на послания, идващи от деца за времето преди да се родят. Посланието й е, че в земното ни преживяване има нещо повече от онова, което възприемат сетивата ни.

Спомени от Рая

Само в тишината на съзнанието може да се появи споменът за Бога. Той не може да възникне там, където има противоречие, защото съзнание, което е в конфликт със самото себе си, не си спомня вечната благост…

Това, което ти си спомняш, е част от теб… Трябва да преодолееш цялото това безумие и да се обърнеш в мир към спомена за Бога, който все още сияе в твоето стихнало съзнание.

Из „Курс на чудесата”

Всички истории в тази първа глава са спомени на малки момченца и момиченца, които все още не са отишли твърде надалеч в доминираната от егото земна равнина, за да бъде умът им „във война със себе си”. По същество всички деца, които си спомнят съществуването преди идването си тук, имат притихнали умове. Умове, които не са изпълнени със съмнения, и в които съществуват конфликти.

Притихналият ум иска да изрази истината, която усеща вътре в себе си. Този ум все още не е приучен да приема реалността, натрапвана от добронамерените възрастни, от културните и религиозни норми. Всички истории в тази глава са атентични цитати от малки деца, които, изглежда, притежават убедително знание за съществуването си, преди да пристигнат в познатия материален свят, наричан от нас „реалност”.

Историите, включени тук, са само малка част от хилядите подобни разкази, които с Дий получихме от хора от целия свят. Бих могъл да кажа за себе си, че имам тих им, който очевидно напълно е забравил живота преди раждането, но все пак е ум, отворен за всичко, ум, който макар да не схваща напълно идеята за вечността, приема концепцията, че в една вечна вселена няма място за начала и краища… „Вечна” означава завинаги и следователно вътре в нас и около нас съществува невидима реалност, която е без начало и без край. Не говоря за нашата физическа форма; безформеното пространство вътре в нас е онова, което не може да умре и може би никога не се е „раждало”.

Именно в това малките деца имат предимство. Те говорят без да се тревожат какво ще си помислят другите. Например, когато беше малка, дъщеря ми Серена на сън говореше на език, който никой в семейството ни не разбираше.

Тя разправяше спомени от минали животи и веднъж каза на съпругата ми: „Ти не си истинската ми майка. Спомням си истинската си майка, но не си ти.”

Приканвам ви, докато четете историите, да следвате съвета на един индийски учен от X в. на име Тилопа: Поддържате ум, който е отворен за всичко и не е привързан към нищо. Позволете си да се обърнете в мир и тишина към спомена за Бога, който вероятно все още сияе в стихналото ви съзнание.

Един от най-невероятните и трансформиращи моменти в живота ми дойде, когато най-големият ми син беше на осем години.

Шон беше чувствително дете с широко отворени очи, голямо сърце и усмивка, която озаряваше стаята. Като майка, аз обичах сина си и удовлетворявах всичките му физически потребности, но винаги усещах липсата на връзка – свързаност, която така отчаяно желаех, но не знаех как да създам. По онова време не притежавах духовното съзнание, за да я дефинирам: просто знаех, че Шон усеща липсата на връзка. Опитвах да компенсирам, като се грижех добре за него и го заливах с обич, но признавам, бях прекомерно контролираща и гневна. Не исках да бъда такава и се стараех, но сякаш този имапулс имаше свой самостоятелен живот.

Един ден манията ми за контрол излезе извън граници и същата вечер, докато слагах Шон в леглото, той започна да плаче неудържимо. Възможно най-мило го попитах какво става и той ми каза, че искал майка си от небето. Попитах го какво има предвид и той отвърна, че просто искал да бъде с майка си от небето и не можел да понася да бъде тук. Започнах да се плаша, но нежно продължих да питам какво му е давала майката от небето, което аз не му давам. А той отвърна: „Чиста любов”.

Усетих как сърцето ми омекна, докато гледах сина си да изпитва такава болка, защото му липсваше нещо, което напълно заслужаваше, и не изпитах никакво съмнение, че онова, което ми казва, е истина. Продължих да разговарям с него и той ми разправи, че небесната му майка и Бог го посъветвали да избере мен за своя земна майка и че си спомянл как бил вътре в мен и там било тъмно.

Попитах Шон дали си спомня как изглежда Бог и той Го описа като същество от бяла светлина, изпълнено с любов. В този момент разбрах, че Шон току-що беше поднесъл на себе си и на мен един скъпоценен дар: спомена на малкото момченце, което искаше майка му да му дава „чиста любов”! Знаех, че ме е избрал за своя майка, за да ми помогне да се науча да изпитвам и изразявам чиста любов, а той да получава от мен, сегашната си майка.

Този ден постави начало на пробуждането на Божествената майка в мен тук, на Земята!

Робин Лиса Хайууд

Към книгата