Публикувано на

Откъс от “Социопатът около теб” на Марта Стаут

Откъс от “Социопатът около теб” на Марта Стаут
Откъсът е от книгата „Социопатът около теб“ на Марта Стаут. Книгата разкрива природата на социопатията и цели да ограничи нейното деструктивното въздействие върху живота ни.

„Добродетелта не е отсъствието на пороци или на нравствени опасности; добродетелта е живо и отделно нещо, като болката или определен аромат.“

Г.К. Честъртън

Тази сутрин Джо, 30-годишен адвокат, закъснява с пет минути за изключително важна среща, която – със или без него – ще започне точно в 8 часа. Той трябва да поддържа доброто впечатление на по-старшите членове на фирмата, което означава почти всеки останал и би искал да има пръв думата, когато тези богти клиенти, чиито проблеми включват напъпващата специалност на Джо – урегулиране на поземлените имоти. Той е подготвял дневния си ред дни наред, защото смята, че залогът е голям и много иска да е в конферентната зала в началото на срещата.

За съжаление локалното парно в градската къща на Джо внезапно е престанало да работи през нощта. Замръзващ и крачещ насам-натам, страхувайки се, че тръбите могат да се спукат, той трябва да изчака техника, изпратен по спешност от отоплителната компания, преди да може да тръгне за работа тази сутрин.

Когато човекът идва, Джо го пуска вътре и го оставя в къщата, отчаяно искайки да стигне навреме за срещата, надявайки се, че човекът ще се окаже достатъчно почтен.

Най-накрая Джо успява да спринтира до аудито си и а тръгне за офиса, но разполага само с 25 минути, за да измине 30-минутен път. Решава да позаобиколи правилата, за да навакса.

Сега Джо кара с превишена скорост и псуващ под сурдинка бавните шофьори – всъщност всички. „Недовижда“ два червени светофара, изпреварва колона, използвайки аварийното платно и отчаяно се държи за надеждата, че , че някак може да стигне до офиса в 8 часа. Когато уцелва три зелени светофара последователно, смята, че може и да успее. С дясната си ръка посяга, за да докосне сака на пътническата седалка, за да се увери, че не е забравил да го вземе. Освен всичко друго тази сутрин той трябва да хване самолета в 10.15 ч за Ню Йорк – служебно пътуване и със сигурност няма да има време след срещата, да се върне у дома за багажа си. Ръката му напипва меката кожа на чантата – там е.

Точно този момент Джо си спомня. Забравил е да нахрани Рийбок. Това е тригодишният рус Лабрадор ретривър. Джо е тичал рано сутрин с ентусиазирания си домашен любимец. Рийбок изяжда по няколко килограма „Саънс Дайът“ всяка седмица заедно с огромно количество остатъци от храната на Джо и поне една пълна кутия кокали. Апетитът на малкото куче е впечатляващ и той като че ли живее напълно щастливо само заради две удоволствия – времето с Джо и храната…Този път обаче между проблемите с отоплението и паниката за срещата в 8.00 часа, Джо е забравил. Кучето няма храна, може би и дори вода и няма как да има до вечерта на следващия ден, когато Джо ще се върне от пътуването.

„Вероятно мога да се обадя на някого, за да помогне“ – мисли си Джо отчаяно. Но не. В момента няма приятелка и затова никой няма ключ от къщата.

Невъзможността на ситуацията започва да му се изяснява с всички сили и той сграбчва волана още по-силно. Абсолютно задължително е да успее е да успее за срещата и може да стигне навреме, само ако продължи напред. Ами Рийбок? Няма да умре от глад, но ще е нещастен, а водата: колко време е нужно, за да умре животното от дехидратация? Джо няма ни най-малка представа. Продължава да шофира с максимална скорост, която трафикът му позволява, но се опитва да мисли за възможностите. Може да присъства на срещата в 8.00 часа и след това да се върне у дома и да нахрани кучето, но пък ще изпусне полета в 10.15 ч, а командировката е още по-важна от срещата. Може да отиде на срещата и да си тръгне по средата.

Но това ще се възприеме като обида. Може да се опита да хване по-късен полет, но тогава ще закъснее за срещата в Ню Йорк, а ако я изпусне, която ще му струва работата. Може да пренебрегне кучето до сутринта. Би могъл и да обърне колата, да пропусне срещата в 8.00 ч във фирмата, да се погрижи за кучето и пак ще успее да стигне до аерогарата за полета в 10.15 ч.

Като всеки човек, изпитващ болка, Джо силно изстенва и се свива на седалката. На няколко пресечки от фирмата той вкарва колата на място, обозначено с надпис „Само за строителни машини“, набира офиса по мобилния си телефон и казва на секретарката да информира участниците в сутрешната среща, че той няма да присъства. Обръща колата и тръгва за къщи, за да нахрани Рийбок.

Що е съвест?

Изумителното е, че от определена гледна точка човешкото същество, наречено Джо, решава да отсъства от важна среща с няколко богати клиенти – събитие, което той е планирал в продължение на няколко дни и което от недвусмислено значение за него. Първоначално той прави всичко възможно, за да стигне до срещата навреме, рискувайки всичко, което има в къщи, пускайки техник, когото никога преди това не е виждал. В последната минута, той обръща колата се връща у дома, за да нахрани едно куче – невинно, безсловесно създание, което дори не може да порицае Джо, че го е пренебрегнал. Джо жертва високия залог и собствения си интерес, заради действие, което никой няма да види, освен може би техника.

Какво би могло да накара млад, амбициозен адвокат да направи такова нещо?

Повечето читатели ще се подсмихнат, когато Джо обръща колата, доволни от това, че се връща, за да нахрани кучето. Защо обаче сме доволни? Джо действа ли според съвестта си? Това ли имаме предвид, когато правим одобрителна оценка за нечие поведение?

Каква е тази невидима, неизбежна фрустрираща подкупна част от нас, която наричаме съвест?

Въпросът е сложен, дори ако се отнася до простата винетка за Джо и Рийбок, защото изненадващо има няколко мотива,различни от съвестта, които поотделно или заедно могат да накарат Джо, или всеки един от нас, да направи саможертвен избор. Например, вероятно Джо просто не може да рискува да остави кучето без храна и вода, но отвращението му от ужасяващия сценарий не е точно съвест. То е по-скоро погнуса или страх.

Или пък Джо е мотивиран от това какво ще си помислят съседите, ако чуят Рийбок да вие от глад или още по-лошо, ако научат, че кучето е умряло, докато Джо е в командировка. Как ще може да го обясни? Това притеснение също не е съвест, а очакването на Джо за сериозна неловкост и социално отхвърляне. Мнението на другите хора поддържа всички ни в правия път…

Интригуващата истина е, че голяма част от това, което правим и то изглежда като съвест, е мотивирано от други неща: страх, социален натиск, гордост или просто навик.

Към книгата