Публикувано на

Откъс от “Сократ, Иисус и Буда” на Фредерик Льоноар

Откъс от “Сократ, Иисус и Буда” на Фредерик Льоноар
Откъсът е от книгата „Сократ, Иисус и Буда“ на Фредерик Льоноар. Книгата е посветена на ученията на тримата велики духовни учители и мъдрите отговори на въпросите какво е това, което прави човека щастлив, какво е прогрес, какви са условията за хармоничен живот.

Научи се да обичаш

За Буда и Иисус съществува една двойна добродетел, по-важна и от справедливостта – безкористната любов и състраданието… Защо любовта не заема толкова важно място в нравствената философия на Сократ? Защо обявява справедливостта, а не любовта за върховна добродетел?

Много просто: защото за Сократ любовта не е добродетел. Нито човешка, както е при Буда, нито божествена, както е при Иисус. Любовта е порив, копнеж, породен от липса и Сократ колкото я възхвалява, толкова и се предпазва от нея. Понеже е твърде проникновена и в редица случаи успява да се добере до съкровените ни мисли, сократическата концепция за любовта ще ни помогне да разберем по-добре концепциите на Иисус и Буда, колкото и те да се различават от нея.

Сократическият Ерос

Несъмнено произведението, в което Платон излага сократическата визия за любовта, е „Пирът“. От този великолепен диалог – първия, който самият аз прочетох – човек остава най-силно впечатлен от прословутото слово на Аристофан. Поетът обяснява, че в дълбоката древност ние сме притежавали двойно тяло. Мъжете имали два мъжки члена, жените – два женски органа, а андрогините – по един от двата пола. За нещастие Зевс решил да разсече наполовина нашите далечни предци. Оттогава единственото, което правим е да търсим своята половина, която независимо на кой пол принадлежим, може да бъде мъж или жена, във зависимост от първоначалния ни двоен образец. За Аристофан именно това търсене е нещото, което наричаме любов. Любовта е копнежът да възвърнем своята изгубена първоначална цялостност. И ни носи най-голямото щастие, когато позволява да намерим нашата половина и по този начин да възстановим напълно предишната си природа.

Ако харесваме разказания от Аристофан мит, то е защото той подхранва мечтите за голяма любов, за пълното ни сливане с любимо същество. По този начин любовта се превръща в истинско търсене на Свещения Граал: да откриеш сродната душа и да се слееш отново с нея, този път завинаги. Аристофан може да бъде смятан за истинския вдъхновител на романтичната любов в онзи й вид, в който тя се развива доста по-късно в западния свят.

Ала отвъд митическия аспект на този разказ веднага възниква въпросът: нима подобна любов наистина съществува? Опитът на повечето от нас за съжаление показва, че това не е така. Или най-малкото, тя е изключение. Абсолютната непреходна любов, пълното единение между две същества като че ли разкрива по-скоро фантазии за сексуално сливане, за което психоанализата и други клонове на науката за психиката, са намерили множество отговори.

Сократ също не вярва на Аристофановия ми, но възприема един важен аспект от него – любовта е копнеж по нещо, което ни липсва. Поради това и любовта не може да бъде божествена – боговете не изпитват никаква липса! „Всеки, изпитващ желание човек се стреми към нещо, което още не е осъществено, не е в негово владение. Ето такива са крайните цели на желанието и на любовта.“, обяснява Сократ.

Тръгвайки от тази констатация, Сократ говори за любовта, прибягвайки до друг мит – този за Ерос. Той претендира, че е получил това знание от жена – Диотима. Тя го научила, че любовта понеже не може да бъде бог, е всъщност даймон – дух, посредник между боговете и хората. Вечно незадоволен, вечно в движение, вечно в търсене на своята цел, вечно просещ, Ерос принуждава хората да копнеят по нещо съвършено различно от богатството, славата, чувствените удоволствия. Но в крайна сметка това, което желаят най-много, е безсмъртието. Това е и истинската причина, поради която раждат деца и творят произведения на изкуството, или на духа. Въпреки това всеки от нас е наясно дълбоко в себе си, че смъртта е незаобиколима реалност и нито любовта към децата, нито пристрастеността към собствените произведения не са в състояние да ни донесат трайно щастие.

Диотима разкрива също на Сократ и духовен път, водещ чрез любовта към върховното Благо, което единствено може да уталожи неудовлетвореността на човека. Издигайки се стъпало подир стъпало с помощта на любовта, душата достига до върховната Красота и върховното Благо, които са двете лица на една и съща действителност. Душата се привързва най-напред към някое красиво тяло, а после – към телесната красота в най-общ смисъл. Издигайки се все повече и повече, тя се привързва последователно към красотата на душите, на добродетелта, на законите и науките, докато не достигне след дълго посветилно пътешествие до красотата сама по себе си, която е божествена. И това щастие е безгранично.

Какво да запомним от сократическия диалог за любовта? Че човешката любов е вечно незадоволено желание, но че може да се намери средство за утоляването му в края на дълъг духовен път. Сократ е в унисон с това, което по-късно казват редица юдейски, християнски и мюсюлмански мистици: любовта е копнеж по Бог, копнеж неосъществим, намиращ покой единствено в Бог. Дори поклонникът на най-разюзданата сексуалност е, без да подозира, в търсене на върховното благо и върховната Красота на Бог. Единственото му заблуждение е целта. . защото всяка любов и всяко желание трябва просто да намерят истинската си цел.

Християнската любов

Много преди Иисус, Аристотел – блестящият ученик на Платон, вече внесъл значителни поправки в понятието „любов“. За него любовта не е нищо друго, освен желание. Тя може да се проявява в приятелството, позволяващо на човешките същества да изпитват заедно радостта от взаимното споделяне. Тази приятелска любов е различна от ерос – съставлява, заедно със съзерцанието на божественото, най-благородната човешка дейност, даваща на човека възможността да бъде щастлив.

Това виждане за любовта не опровергава по никакъв начин виждането на Сократ, а само го допълва. Без да стига до божественото, тя може да разцъфтява в удоволствието и радостта, тя може вече да е не само порив, нито вечно липсваща незадоволеност. Аристотел превръща любовта в радостно преживяване и добродетел.

За любовта Иисус казва и нещо друго, което не отменя двете концепции за ерос и филия. И това е причината в Евангелието да потърсят и трета дума в гръцкия език, с която да обозначат християнското схващане за любовта: това е агапе. Агапе е любов, в която надделяват добронамереността и щедростта. Както вече обясних в главата за истината, Иисус се представя за пратеник, дошъл да разкрие, че Бог е любов. Любовта, за която говори Иисус не е липса, която изключва според Сократ отношение на боговете към нея. Точно обратното, Иисус твърди, че Бог обича всички хора със съвършено безкористна и безусловна любов. И неговата любов се превръща в образец, от който хората трябва да се вдъхновяват и да обичат ближните си…

… Според Иисус Бог не прави разлика между човешките същества. Той е справедлив и добър отец, обичащ всички свои деца без разлика, независимо дали са добри или лоши, признателни или неблагодарни. Любовта трябва да се разпространи и над неприятелите.

По този начин християнската любов не е естествено чувство, нито споделена емоция, а универсално ръководство, задължаващо ни да обичаме всяко човешко същество, както и Бог обича…

… Иисус обяснява, че когато Божията любов, се укорени в сърцата ни, тя престава да изисква каквито и да било усилия и тече подобно на „жив извор“, правейки хората свободни, щастливи, радостни. И това вече не е удоволствието, свързано с задоволяване на желанието, а радостта от даряването. Това е опит, който всеки може да изживее: радостта да дарява безкористно, без да чака нищо в замяна, дори благодарност или знак на признателност…

… Когато любовта започва да се укоренява, когато тя вече не изисква никакви усилия, когато наистина се превръща в добродетел, в любовта агапе можем да открием характеристиките на любовта филия, разцъфтяваща в приятелството: удоволствие и радост. Ала това щастие е свързано с взаимно споделяне между човешкото същество и Бог или Христос. Става дума за Божественото приятелство. Ето защо Иисус казва на учениците си: „Както Отец възлюби мен, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов.“

Иисус казва това пред учениците си един четвъртък, в навечерието на юдейската Пасха.Същата нощ той е задържан, а на другия ден – осъден и разпнат. Той знае какво го чака и приема тази част. Нещо повече какво го чака и приема. Нещо повече възнамерява да покаже по този възможно най-краен начин какво представлява любовта агапе. Защото личният егоизъм, който е качество всеобщо и екзистенциално, се състои във волята да се утвърдиш все повече, дори да господстваш над другия, а копнежът за себеутвърждаване и могъщество е в основата на всички тирании и войни.

Иисус иска да покаже, че божествената агапе е пълната противоположност на егоизма. Тя е проява на не-могъщество. Но не поради безсилие, както е при децата или при лишените от мощ и власт, а поради свободен и осъзнат отказ от използване на силата, която е на разположение. Любовта агапе се проявява в пълния си блясък при доброволния жест на отстъпчивост и себеотрицание. Точно така постъпва Иисус, приемайки да бъде предаден от своите, изправен пред обвинителите си, поруган и измъчван, а накрая и разпънат на кръст…

… С оглед на тази любов учението на Христос изпъква със своята неповторимост: физическата демонстрация на религиозна привързаност не е необходима, за да може човешката душа да влиза във връзка с Бог, да бъде достъпна за духа.

Можем да кажем, че произнасянето на обредни молитви и следването на религиозни канони несъмнено могат да помогнат на вярващия, но никога не са гаранция за примерно поведение или добродетелен живот. И обратно, отсъствието на вяра не пречи на човек да бъде истински, справедлив и добър. Посланието на Иисус утвърждава това универсално наблюдение, придавайки му теологични основания. В края на краищата да почиташ Бог, означава да обичаш ближния си. Затова спасението се дава на всеки човек с добра воля, който действа в истината според собствената си съвест.

Будисткото състрадание

Въпреки че Иисус проповядва любовта като дар с божествен характер, учението му не оспорва сократическия ерос – онова неутолимо желание, тласкащо човешкото сърце да се привързва към нещо, което му липсва и което може да го отведе до върховната красота, доброта и истина.

При Буда нещата не стоят така. Той осъжда любовта като желание. И понеже целта на Буда е да премахне всяко страдание, а желанието е причина за страдание, Буда казва, че човек трябва решително да се откаже от него. Любовта ерос се осъжда от Буда.

Той не проповядва и любовта филия, взаимното приятелство, понеже смята, че това също води до страдание.
Може ли в такъв случай в будизма да съществува някаква любов? Или безразличието към другия е от решаващо значение за окончателно освобождаване от страдание? Дали в такъв случай, безпристрастието не е върховната добродетел?

Този въпрос е предизвиквал дълбоко безпокойство в будистката мисъл през вековете след смъртта на Буда. Разгръщат се многобройни противоречия, дори разцепление. Привържениците на стария път застъпват тезата, че Буда призовава за върховно уважение към всяко живо същество, което неминуемо включва в себе си отказ да се убива всяко чувстващо същество. В оригиналното си послание Буда говори за дружелюбна любов, на санскрит Майтри. Човек не трябва да допуска никаква отрицателна мисъл, да не извършва никакво недоброжелателно действие. Той трябва да желае добро за всяко живо същество и в действията си да следва това правило.

Някои казват, че подобни действия са продиктувани от егоизъм, защото искаме да се освободим от вредите, които можем да причиним на другите. Или че, правейки добро, човек действа от собствения си интерес. Такъв е упрекът който се отправя към староверците от страна на представителите на другото течение в будизма. Те твърдят, че уважението към всяко живо същество трябва да се възприема в един много по-активен и широк смисъл – универсално състрадание.

Определят го като безгранична доброта, способност да се съпреживява страданието на другия и да му се протяга дружеска ръка.

Към книгата