Публикувано на

Откъс от “Реторика” на Аристотел

Откъс от “Реторика” на Аристотел
Откъсът е от книгата „Реторика“ на Аристотел. Трактатът на Аристотел е написан през 335 г.пр.н.е и е съставен от три книги.

Реториката е подобна на диалектиката: и двете се отнасят до неща, които в известна степен са общо достояние на всички нас и не се отнасят към някаква специална наука. Затова и всички ние в известна степен участваме в тях, тъй като всички в някаква мяра се залавяме да изследваме и поддържаме даден възглед, да се защитаваме и да обвиняваме. Едни сред множеството хора вършат това наслуки, а други – вследствие на навик от едно предразположение.

Но тъй като е възможна двоякост, ясно е, че в тази област би могло да се очертае метод. Възможно е да разгледаме причината, по която постигат целта си действащите по навик, така и действащите наслуки, а подобно нещо, всички ще се съгласим, е дело на едно изкуство. Досега съставителите на ръководства по изкуството на речта са дали, тъй да се каже, нищожна част от предмета, за защото тук само доказателствата имат връзка с изкуството, докато всичко друго е прибавка. Те не говорят нищо за ентимемите, които са същността на доказателствата и се разпростират най-вече по неща извън предмета. И наистина неприязънта, състраданието, гневът и другите подобни чувства на душата се отнасят не към делото, а към съдията. Така, че ако във всички случаи на съдопроизводството важеха началата, възприети днес поне в някои държави и особено в добре устроените правно, тези автори не биха могли да кажат нищо. Всички народи са съгласни по това и едни мислят, че законите трябва да говорят в тоя смисъл, а други узаконяват да се говори не по предмета, както се постъпва и в Аеропага и имат право. Защото не бива да развращаваме съдията, като се насочваме към гняв, страх или омраза.. То е все едно да изкривиш линията, която смяташ да използваш.

Освен това става ясно, че участващият в съдебен спор няма никаква друга роля, освен да докаже деянието – че е, или че не е налице, че извършено, или не е извършено. Дали обаче е голямо, или малко, справедливо, или несправедливо, неща, които законодателят не е определил, това съдията трябва да установи сам, а не да го научава от спорещите страни. Следователно най-добре е правилно формулираните закони, сами да определят всичко, което е възможно, като предоставят по възможност по-малко въпроси на усмотрението на съдиите. Първо, защото е по-лесно да намерим едного или мнозина, които мислят правилно и могат да законодателстват и съдят. Второ, законите се създават след дълголетен размисъл, докато присъдите се издават веднага, така че за съдещите е трудно да определят законодателно правото и полезното.

Но най-важното е, че решението на законодателя засяга не частични случаи, а бъдещето и всеобщото, докато членът на Събранието и съдията съдят по вече налични и определени деяния. В тяхната преценка често се намесват и приятелското чувство, омразата и личният интерес, така че те не могат да видят достатъчно ясно истината и присъдата им е засенчена от собственото им чувство за приятно или тягостно.

И тъй, по другите точки повтаряме, трябва да допускаме съдията по възможност в по-малко въпроси. Дали обаче нещо е станало или не е станало, дали ще бъде или няма да бъде, дали е, или не е налице, решението трябва да се предостави на съдиите, тъй като не е възможно законодателят да го предвиди…

Понеже е очевидно, че присъщият на изкуството метод се отнася до доводите, че доводът е известно доказателство (ние вярваме най-вече тогава, когато сметнем нещо за доказано), че реторическият доказ е ентимемата, че последната, казана изобщо, е най-главният сред доводите, че всички видове силогизми с отнасят към диалектиката, било като цялост, било като към някаква нейна част, то ясно е, че най-способният да схваща от какви предпоставки и как възниква силогизмът, ще бъде най-изкусен и в областта на ентимемите, когато разбере до какво се отнася ентимемата и какви са разликите й спрямо логическите силогизми.

Защото на една и съща способност е присъщо да прозре истинното и подобното на истинното, а и хората имат достатъчно природно предразположение към истинното и в повечето случаи улучват истината. Затова способността да заключава относно вероятното, е присъща на този, който има подобна способност и относно истината.

И така ясно е, че другите автори теоретизират по неща извън предмета, а също така са склонни към съдебното красноречие.

Реториката е полезна, защото истината и справедливостта по природата си са по-добри от противоположностите си, тъй че ако присъдите ще се издават по надлежния начин, истината и справедливостта неизбежно търпят поражение. А това е достойно за порицание. А освен това дори и да притежаваме най-точното знание не лесно бихме убедили някои хора с реч, основана на него.

Речта, почиваща на знание, предполага образование. Необходимо е да съставяме доказателствата и речите си с оглед на общите понятия, както сме казвали и в „Топиката“ си относно срещите с множеството. Освен това трябва да умеем и да убеждаваме в противоположното, както и при силогизмите, не за да действаме в двете посоки (защото не бива да убеждаваме в нищо лошо), а да бъдем наясно как става това, както и да можем, ако друг несправедливо използва тези доводи, да го опровергаваме. Никое от другите изкуства не строи умозаключения върху противоположното – диалектиката и реториката единствено правят това, тъй като и двете еднакво се прилагат към противоположностите.Наистина противоположните фактори нямат еднаква стойност, но истинното и по-доброто по самата си природа са така да се каже винаги по-пригодни за силогистична дейност, а и са по-убедителни.

Освен това, ако е срамно да не можем да си помогнем с тялото си, срамно е да не можем да си помогнем със слово. За човека последното е по-присъщо, отколкото употребата на тялото. Ако някой рече, че ползващият се несправедливо от такава сила на словото може много да навреди, ще кажем, че е изключение на добродетелта това може да се твърди срещу всички блага като силата, здравето, богатството, военноначалието. Човек би принесъл премного полза, като ги използва справедливо и би причинил премного вреда, като ги използва несправедливо.

Явно е следователно, че реториката не принадлежи към единствен определен род, а подобно на диалектиката…, че тя е полезна и че нейната задача не е да убеждава, а да съзира наличните средства за убеждаване във всеки отделен случай, както е при всички други изкуства.

Задачата на лекторското изкуство не е да ни прави здрави, а да ни доближава до тази цел толкова, колкото е възможно, защото могат да бъдат лекувани добре хора, безсилни да възвърнат здравето си.

Явно е също така, че на същата тази реторика е свойствено да съзира и убедителното, и правилното убедително, както диалектиката съзира силогизма и привидния силогизъм. Защото софистиката не е в способността, а в намерението.Тук обаче един ще бъде оратор според значението си, а друг според намерението си, докато там човекът е софист според намерението си, а диалектик – не според намерението, а според способността си.

Към книгата