Публикувано на

Откъс от “Религии, ценности и върхови преживявания” на Ейбрахам Маслоу

Откъс от “Религии, ценности и върхови преживявания” на Ейбрахам Маслоу
Откъсът е от книгата „Религии, ценности и върхови преживявания“ на Ейбрахам Маслоу. Книгата обединява серия лекции на Маслоу, които са плод на многогодишни изследвания и са фокусирани около темата за върховите преживявания.

Дихотомизиране на религията и науката

Моята теза в общи линии е, че новите изменения в психологията налагат една дълбока промяна в нашата философия на науката, промяна толкова обхватна, че ни позволява да приемаме основните религиозни въпроси като действителен дял от областта на научното знание (след като науката бъде предефинирана, а границите й – разширени).

Тъй като и науката, и религията твърде дълго са били разбирани в твърде тесен смисъл и са били разделяни и противопоставяни една на друга, днес те биват разглеждани като два взаимно изключващи се свята. Накратко това разделение е позволило науката от ХІХ век да стане твърде механистична, твърде позивитивистка, твърде редукционистка и твърде отдалечена на отчаяните опити на освобождаване от ценностите.

Смятало се е, че няма какво да се каже за висшите цели или за духовните ценности. Това е равностойно на твърденията, че тези ценности са изцяло извън обсега на човешкото знание, че никога не могат да бъдат опознати посредством потвърдени, валидирани методи, които биха удовлетворили интелигентните хора, подобно фактите.

Подобно схващане обрича науката да бъде просто технология, аморална и неетична технология(както ни показаха нацистките лекари). Такава наука не може да представлява нещо повече от набор от способи, методи, техники. Не може да е повече от инструмент, който може да бъде използван от всеки, бил той добър или зъл, за всякакви цели, добронамерени или злонамерени.

Тази дихотомизация на знанието и ценностите оказва патологично въздействие и върху организираната религия, откъсвайки ги от фактите, знанието и науката до такава степен, че често ги превръща в прах на научното знание. В действителност тя поражда в тях изкушението да приемат, че няма какво повече да се научи.

Но днес и в науката, и в религията (или поне в техните интелигентни и просветени представители) се случва нещо. Настъпващите промени спомагат не толкова тесногръдите учени да възприемат една много различна позиция съм религиозните въпроси, най-малкото към тези, които имат естествен, хуманистичен характер.

Би могло да се каже, че това е просто още един пример за онова, което се е случвало много често в миналото, а именно превземането на поредната територия от владенията на организираната религия.

Всяка наука някога е била част от корпуса на организираната религия, но после се е отделила, ставайки независима. Може да се каже, че сега се случва същото с ценностите, етиката, духовността, нравствеността. Те биват отвоювани от изключителното владение на институционализираните църкви и стават така да се каже „притежание“ на един нов тип учени хуманисти, които решително отхвърлят отколешната претенция на господстващите религии, че са единственият арбитър по всички въпроси, касаещи вярата и нравствеността.

Струва ми се, че мога да докажа, че отношението между религията и науката вече не е нужно да бъде така дихотомично конкурентно и че дълбоко религиозният човек, в конкретния смисъл, който ще разгледам по-нататък, трябва да се чувства обнадежден от перспективата неговите ценностни въпроси да получат по-убедителни отговори от всякой друг път.

Рано или късно трябва да преосмислим и религията, и науката.

Както винаги дихотомизацията патологизира (а патологията дихотомизира). Използвайки една от друга две взаимно свързани части на едно цяло – части, които се нуждаят една от друга, части, които наистина са „части“, а не „цялости“ – ние ги изкривяваме, разболяваме и замърсяваме. В края на краищата прави ги дори нежизненоспособни. Илюстрация на това може да се открие в завладяващия роман на Филип Уайли. Когато мъжете и жените изчезнат в два изолирани свята, и двата пола се развращават и заболяват. Става пределно ясно, че те се нуждаят един от друг, за да бъдат себе си.

Когато всичко, което може да се нарече „религиозно“ в естествен и свръхестествен смисъл на думата и бъде откъснато от науката, от знанието, от откритията, възможността за скептично изследване, потвърждаване или отхвърляне, а по този начин и за пречистване и подобряване, дихотомизираната религия, е обречена.

Религията твърди, че откровението е абсолютно, вечно, тя настоява, че владее истината, цялата истина и няма какво повече да се научи и поставя по този начин себе си в положение, което е погубило много църкви.

Подобна религия се съпротивлява срещу промяната, консервативна, анти интелектуална и антинаучна е и прави набожността и покорството недостъпни за скептичния разум. По същество тя противоречи на естествената религия.

Такава откъсната религия създава откъслечни половинчати дефиниции по всички необходими понятия. Например, понятието „вяра“ по принцип съдържа приемливи естествени смисли – както например в трудовете на Фром – в ръцете на една анти интелектуална църква се изражда в сляпо вярване, което понякога даже означава и „да вярваш в нещо, което знаеш, че не е вярно“.Вярата се превръща в безпрекословно покорство и фанатична преданост при всички случаи и на всяка цена. Такава вяра създава овце, а не хора. А основата на тази религия е деспотична и авторитарна.

Думата „сакрален“ е друг пример за патологизиране вследствие на изолация и откъсване. Ако сакралното стане изключителна компетенция на една духовническа каста и ако неговата валидност почива единствено върху свръхестествена основа, то всъщност е изтръгнато от света на природата и от човешката същност. То бива рязко противопоставяно на профанното или светското и започва да губи връзката си с тях или даже става тяхна противоположност.

Започва да се свързва с конкретни обреди и церемонии, с конкретен ден от седмицата, с конкретна сграда, с конкретен език, даже с конкретен музикален инструмент или с конкретни храни. Не прониква целия живот, а само отделни негови аспекти. Не е достояние на всички, а само на отделни хора. Вече не присъства като трайна възможност в ежедневните дела на хората, а се превръща в музеен експонат без приложимост във всекидневието.

В действителност подобна религия е принудена да отдели реалното от идеалното и да прекъсне необходимото динамично взаимодействие между тях. Тяхната динамика, двустранно въздействие и обмен на обратна информация, непрекъснатото взаимно моделиране, полезността им едно за друго, бих казал и абсолютната им потребност едно от друго, е нарушение.

Какво става после?

В историята има достатъчно доказателства как църквата произнася своите предписания за благочестие сред обстановка на експлоатация и деградация на хората, сякаш едното няма нищо общо с другото.

Развиването на този род нереалистична религия, която често се превръща в реална опора на ежедневното зло, е почти неизбежна, когато настоящата няма вътрешна и постоянна връзка с идеалното, когато раят е твърде далеч от земята, когато човешкото самоусъвършенстване става невъзможно в света, а може да бъде постигнато единствено посредством отричане от света. Както е казал Джон Дюи, „Стремежът към по-доброто произтича от вярата във възможното, я не от придържането към съществуващото.“

Това ни отвежда към другата половина на дихотомията – науката. Онова, което можем да кажем за откъснатата религия е много сходно или допълва онова, което можем да кажем за откъсната наука.

Към книгата