Публикувано на

Откъс от “Просто Рич” на Рич Девос

Откъс от “Просто Рич” на Рич Девос
Откъсът е от книгата „Просто Рич“ на Рич Девос. Книгата е за живота и житейските уроци на създателя на гигантската корпорация Amway.

Днес живеем в общество, което е омаяно от слава и богатство.Не мога да отрека, че съм натрупал богатство и се радвам на известна слава, но нито богатството, нито славата, които спечелих, някога са били моя самоцел, те са просто резултат от работата, която съм извършил през живота си и интереса ми към създаването на невероятни възможности.

Наистина нямам никаква представа кога станах милионер, вероятно защото двамата с Джей влагахме много от спечелените пари обратно в компанията, особено в първите години, а за себе си отделяхме минимална част като доходи. Но настъпи все пак един ден, когато човек се събужда и си казва: „Майчице! Компанията струва много пари!“ Нямах чувството, че съм човек с много пари. Помня как веднъж при мен дойде председателят на местен колеж и ме помоли за дарение.

– Нямам толкова пари – отговорих на молбата му аз.
– Но как – учуди се той – та вие имате толкова голяма компания.
– Наистина имаме голяма компания, но лично аз все още нямам толкова пари, че да заделя тази сума. И този момент ще дойде, но разбирате сам, точно сега влагам много пари в компанията.

Наистина не отделяхме много пари от компанията за себе си. Все едно казвам на баскетболистите си: „Вземете парите, профукайте ги за веселби, а един ден ще се питате какво се е случило“.

За мен и Джей първата ни отговорност беше компанията винаги да може да се разплаща. Ако има проблем, който е общ за всяка компания, това е проблемът с плащането на заплатите. За едно предприятие отговорността да изплаща заплатите не е малка отговорност, трябва да имате налични пари, с които да платите на хората си.

Когато с Джей минавахме по билото на хълма и наближавахме Ейда, поглеждахме надолу към огромния комплекс от фабрики, административни сгради на „Амуей“ и се питахме: „Не е ли впечатляващо!“ Веднъж попитах Джей:

– Как се чувстваш, когато излезеш на билото на хълма?
– Оставам поразен, но не стоя много дълго там да гледам в захлас. Опитвам се да измисля как да го направим още по-голям.

Точно за това сме си говорили: как да го направим по-голям и по-добър? Размерът и стойността на компанията в определен момент вече не е важен. Важният въпрос е как можем да я направим по-голяма? Как споделяме надеждата за напредък и благоденствие на повече хора? Как ще изпълним целия свят с пламък и ще накараме всички да осъзнаят колко ценен е всеки един от нас?

Ето, за това става дума в дейността на „Амуей“ – да помагаме на другите хора да вървят напред и да подобряват живота си. Вяра, надежда, признание и възнаграждение – за това става дума.

С Джей израснахме по време на Голямата депресия и бяхме на война, която ни накара да размишляваме за смисъла на добродетелите и на управлението. В днешно време е рядкост помощта към другите да бъде превърната в основа на отношенията. Мисля, че етичната основа на обществото ни е кривнала от правилната посока. „Кой се интересува от другия? Докато си получавам моето, всичко е наред.“ Избягвахме всячески това поведение в работата на компанията ни. Поддържахме внимание към другия. Помагате на човека, когото попечителствате и щом като той се справя добре и вие сте добре. Това е принцип за изграждане на една компания от долу нагоре.

В самото начало на работата ни с Джей канехме търговските представители на „Амуей“ в домовете си, които бяха един до друг. Къщите ни далеч не бяха величествени и в сравнение с много домове днес, изглеждат доста малки и обикновени. Но ние се гордеехме с домовете си, които бяхме построили на красиви, гористи участъци на хълм, с изглед към реката. Гостуването в домовете ни действаше изключително емоционално на някои наши търговски представители, но всъщност нямаше значение дали къщата е голяма или е скромна. Важното беше, че ние сме основателите на компанията и ги каним в домовете си. Изразявахме им нашата благодарност като наши търговски представители, не се опитвахме да се показваме.

Никога не сме гледали на себе си, нито сме се представяли като богати хора или като хора, които стоят над другите. Бащата на Джей продаваше модели „Плимут“ и „Десото“, затова и ние карахме такива модели. Купих си кадилак много след като компанията вече се беше разраснала. Станахме милионери, защото имахме грижата да помагаме на търговските представители да печелят пари. Не спирахме да влагаме обратно парите в компанията, затова дълго време имахме скромни доходи. Както казах, бяхме консервативни относно отклоняването на пари от компанията.

Като се връщам назад си давам сметка, че с Джей сме се старали да се отнасяме с голяма отговорност към нашите служители и независимите търговски представители. От нас зависеха хиляди хора. Не можех и да си представя, че по някакъв начин ще се провалим и така ще изложим на риск и други хора.

Ние бяхме двама млади мъже, нагърбили се с голяма отговорност. Освен това не мисля, че някой от двама ни би могъл да преживее провала на „Амуей“, за нас компанията беше много повече от работа. „Амуей“ беше идея, гордост и радост, потвърждение на вярата ни, че предприемчивостта се отплаща. Мислехме за семейството, за децата, училищата и спестяванията, отделяхме пари настрана и имахме бюджет. Винаги сме отделяли една десета, отделяхме настрани сумата за благотворителност и дарения към църквата.

В нашия случай обаче стигнахме до момент, в който можехме да си позволим всичко. Защо тогава аз, да речем, да не си купя по-голяма къща, яхта или самолет, отколкото тези, които вече имах? Задавах си понякога и тези въпроси и отговорът беше: защо не, друг път ще го направя, за какво ми е сега.

По-голям самолет, по-просторна къща или яхта нямаше да променят положението ми. Но човек наистина стига до момент, в който трябва да реши защо прави една, а не прави друго. Ако имахме повече пари, бихме могли да дадем повече пари за благотворителност, или да спестяваме повече, да инвестираме (което е начин да подкрепим идеите на други предприемачи и успеха на другите).

Към книгата