Публикувано на

Откъс от “Причините да останеш жив” на Мат Хейг

Откъс от “Причините да останеш жив” на Мат Хейг
Откъсът е от книгата „Причините да останеш жив“ на Мат Хейгс. Това е полезна и практична книга за справяне с депресията и завръщането към пълноценния живот.

Причините да останеш жив

Светът

Светът все повече и повече бива проектиран така, че да ни депресира. Щастието не е много добро за икономиката. Ако бяхме щастливи с това, което имахме, защо щяхме да се нуждаем от повече?

Как се продава овлажняващ крем против стареене? Като накараш някого да се тревожи за остаряването.

Как подтикват хората да гласуват за определена политическа партия? Карат ги да се тревожат за имиграцията.

Как ги подтикваш да плащат за застраховки? Като ги караш да се тревожат за всичко.

Как ги подтикваш да се подложат на пластична операция? Като подчертаеш физическите им недостатъци.

Как ги подтикваш да гледаш телевизионно предаване? Като ги караш да се тревожат, че ще изпуснат нещо, което другите ще гледат.

Как ги подтикваш да си купят нов смартфон? Като ги накараш да се почувстват така, все едно изостават от другите.

Това да си спокоен се превръща в нещо като революционна постъпка. Да си щастлив със собственото си ненадградено съществуване. Да се чувстваме удобно с разпиляната си човешка същност не би било хубаво за бизнеса.

Въпреки това нямаме друг свят, в който да живеем. И всъщност, когато наистина се вгледаме по-внимателно, ще видим, че светът на вещите и рекламата в действителност не е животът. Животът – това са другите неща. Животът е това, което остава щом махнеш настрана целия този боклук или поне за малко му обърнеш гръб.

Животът са хората, които те обичат. Никой никога няма да избере да остане жив заради един iPhone. Хората, които се свързваме чрез него – те са, които са от значение.

И веднъж щом започнем да се възстановяваме и да живеем наново, го правим с нов поглед. Нещата стават по-ясни и осъзнаваме неща, които по-рано не сме осъзнавали.

Ядрени гъби

Така и не предвидих двойния удар на тревожността и депресията, преди да се стовари върху мен, когато бях на двадесет и четири. Но трябваше да го предвидя. Предупредителните знаци бяха налице. Моментите на отчаяние като тийнеджър. Постоянното тревожене за всичко. Смятам, че имаше много предупредителни знаци, докато бях студент в университета в Хъл. Проблемът с предупредителните знаци обаче е, че не можем да се спрем само на миналото, не и на бъдещето, и ако нещо не се е случило в действителност, трудно е да се каже дали ще се случи.

Преимуществото на това да си имал депресия е, че знаеш какво да търсиш. Докато бях в университета имаше много за забелязване, но и така не му обръщах внимание.

Често се взирах в пространството, докато седях на пети етаж в университетската библиотека и си представях с някакъв мрачен ужас, че виждам на хоризонта ядрени гъби. Понякога се чувствах малко странно. Размит по краищата, все едно бях ходеща акварелна рисунка. И определено имах нужда да пия доста алкохол.

Също така бях преживял паническа атака, макар и не с мащаба на тези, които щяха да последват. Ето какво се случи.
В рамките на двойната ми специалност „Английски език и история“ записах курс по история на изкуството. Макар и по онова време да не го осъзнавах, това означаваше, че в определен момент от семестъра ще трябва да изнеса презентация върху някое движение в изкуството (избрах кубизъм).

Звучи като нищо работа., но аз се ужасявах от това толкова, колкото и вие бихте се ужасили от каквото и да е друго. Винаги се бях страхувал да изляза на сцена и да говоря пред хора. Но това бе нещо друго. Просто не можех да се примиря с идеята, че трябва да застана пред една цяла стая за семинари с двадесет или тридесет човека и да им говоря в продължение на двадесет минути. Хора, които щяха да мислят за мен, да се съсредоточат върху мен и да слушат думите, излизащи от устата ми.

– На всеки се случва да бъде нервен – каза майка ми по телефона. – Нищо работа е това. И колкото повече наближава, толкова по-скоро ще свърши.

Но какво знаеше тя?

Така де, ами ако ми текнеше кръв от носа? Ами ако изобщо не можех да говоря? Ами ако се напикаех? Имах и други колебания. Как се произнася „Пикабия“? Да използвам ли френски език, когато изрека наименованието на картината „Натюрморт“ на Жорж Брак?

В продължение на пет седмици не можех да се насладя на нищо, защото това нещо наближаваше, а не можеше да не се явя, защото трябваше да бъде оценено като част от работата ми по време на курса. Особено много ме тревожеше факта, че думите, които щях да чета трябваше да съответстват с представянето на слайдовете. Ами ако добавям слайдове с главата надолу? Ами ако говорех за „Портрет на Пикасо“ на Хуан Грис, а в същото време показвах картина на Пикасо? Броят на кошмарните възможности изглеждаше безкраен.

Денят дойде. Вторник, 17 март 1997 г. Изглеждаше като един от толкова многото други сиви дни в Хъл. Но не беше. Външността беше измамна. Във въздуха витаеше заплаха. Всичко, дори мебелите в студентската ни къща – приличаше на тайно оръжие в невидима война, водена срещу мен. По същото време четях „Дракула“ за курса ми по готическа литература, което също не ми помагаше. (Потънал съм в море от недоумение. Колебая се, страхувам се, идват ми наум странни неща, които не смея да призная пред собствената си душа).

– Винаги можеш да се престориш на болен – каза новата ми приятелка и бъдеща съпруга Андреа.
– Не мога. Ще се оценява. Ще се оценява!
– Боже, Мат, успокой се. Превърнал си това в нещо което не е.

След това отидох до аптеката, купих си кутия „Натракалм“ и изпих колкото успях от всичките двадесет и четири таблетки.(Мисля, шестнадесет. Два блистера. Имаха вкус на трева и тебешир.) Почаках да почувствам обещаното спокойствие.

Само че не се появи спокойствие. Появи се сърбеж. А после и обрив…

Почувствах силата на времето. Силата му като нещо непоклатимо.

– Спри – прошепнах. Но времето не спира. Дори да го помолиш учтиво.

И после я изнесох. Изнесох презентацията. Заеквах. Звучах немощно като есенен лист, обърках слайдовете няколко пъти и не успях да кажа нищо повече от това, което имах написано пред себе си с най-хубавия ми почерк. Хората не се смяха на обрива ми. Просто изглеждаха дълбоко смутени.

По средата на презентацията се откъснах от себе си. Преживях дереализация. Нишката, която придържаше онова усещане за идентичност, усещането да бъда себе си, се скъса и отлетя като балон с хелий. Това, предполагам е типичен пример за извън телесно преживяване…

Да се паникьосаш без причина – това е лудост. Да се паникьосаш с причина – това е нормалност. Все още бях от правилната страна на линията.

Винаги ни е трудно да видим бъдещето в настоящето, дори когато е точно пред очите ни.

Към книгата