Публикувано на

Откъс от “Поток” на Михай Чиксентмихай

Откъс от “Поток” на Михай Чиксентмихай
Откъсът е от книгата „Поток“ на Михай Чиксентмихай. Книгата предлага теорията, че хората са най-щастливи, когато са в състояние на „поток“ – състояние на пълна концентрация и потапяне в някакво занимание.

Преосмисляне на понятието за щастие

Преди две хиляди и триста години Аристотел заключил, че повече от всичко друго човек желае да е щастлив. И ако щастието преследваме заради самото него, всяка друга цел – здраве, красота, пари или власт – придобива значимост единствено защото се надяваме да ни направи щастливи. Немалко се е променило от времето на Аристотел досега. Неимоверно са нараснали познанията ни за света на звездите и този на атомите. Древногръцките богове са като безпомощни деца в сравнение със съвременния човек и силите, които владее. И въпреки това – колко малък е напредъкът ни през изминалите векове, що се касае до този въпрос от най-голяма важност. Ние не разбираме същността на щастието кой знае колко по-добре от Аристотел, а колкото до умението да постигаме това блажено състояние, може да се каже, че не сме направили и крачка напред.

Въпреки че днес сме по-здрави и живеем по-дълго, въпреки че дори и най-настоятелните сред нас са обградени с материален лукс, за какъвто не би могло да се мечтае само допреди няколко десетилетия (в двореца на Краля Слънце баните са се прояли на пръсти, столовете са били рядкост дори в най-заможните средновековни домове, а никой римски император не би могъл да включи телевизор, когато го налегне скуката), и въпреки изумителните научни знания, до които имаме постоянен достъп, хората често имат чувството, че животът им отива нахалост и вместо наситени с щастие, годините ни преминават в тревожност и отегчение.

Може би причината е, че човек е обречен да бъде неудовлетворен и винаги да жадува за повече, отколкото може да има? А може би това така разпространено безпокойство, често вторачващо и най-ценните ни мигове, е следствие от това, че търсим щастието не където трябва? Замисълът на тази книга е с помощта на някои способи на модерната психология да се потърси отговор на вечния въпрос: Кога хората се чувстват най-щастливи? Успеем ли да открием задоволителен отговор, може би впоследствие ще сме способни да наредим живота си така, че щастието да играе по-съществена роля в него.

Двайсет и пет години преди да започна работата по тази книга, аз направих едно откритие и оттогава се опитвам да го осмисля. Думата „откритие“ е може би подвеждаща, тъй като става въпрос за нещо познато на хората открай време. И въпреки това е уместна, защото макар и добре известен, въпросният феномен не е бил теоретично описан и обяснен от съответния клон на науката, който в случая е психологията. Ето защо посветих четвърт век на изследването на това убягващо явление.

„Откритието“ ми се изразява в това, че щастиети не е нещо, което се случва просто така. То не е резултат от добра участ или случаен шанс. Не може да се купи с пари или да се придобие посредством власт. Не зависи от външни събития, а по-скоро от начина, по който ги интерпретираме. Щастието всъщност е състояние, за което всеки трябва да се подготви, а после да култивира и отстоява. Хората, които се научат да контролират вътрешния си опит, ще са в състояние да влияят върху качеството на живота си. А това е най-доброто, което може да стори всеки един от нас, за да се доближи до щастието.

Неспособни сме обаче да постигнем щастието, ако съзнателно го търсим. „Запиташ ли се дали си щастлив – казал е Джон Стюарт Мил, – и преставаш да бъдеш такъв.“ Откриваме щастието в пълната ангажираност в всеки детайл от собствения живот, бил той добър или лош, а не като го търсим директно. Австрийският психолог Виктор Франкъл красиво е резюмирал тази идея в предговора към книгата си „Човекът в търсене на смисъл“: „Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът, както щастието, не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висша от самия него…“.

Но как можем да постигнем тази убягваща цел, чието реализиране е невъзможно по пряк начин? В изследванията си през изминалия четвърт век аз се убедих, че път към нея има. Заобиколен път, чието начало е постигането на контрол върху съдържанието на собственото съзнание.

Възприятията ни относно собствения живот са последица от множество сили, които оформят опита ни и ни вляят добре или зле. Повечето от тези сили са извън контрола ни. Не можем да сторим кой знае какво по отношение на външността, темперамента и физическите си дадености. Не можем да решаваме – поне на този етап – колко високи да пораснем или колко умни да станем. Не можем да избираме нито родителите си, нито времето на раждането си, не е във властта ни да решим дали да има война или депресия. Инструкциите, които се съдържат в нашите гени, притеглянето на гравитацията, полените във въздуха, историческият период, в който живеем, как се чувстваме и какво вършим. Не е изненадващо колко разпростарнено е вярването, че съдбата на човек бива предопределяна най-вече от външни фактори.

И все пак всеки от нас е имал моменти, когато, вместо роб на неведоми сили, се е чувствал господар на действията и съдбата си. В тези редки случаи ние изпитваме въодушевление, чувство на дълбока радост, което съхраняваме в паметта си като важен жизнен ориентир.

Именно в този смисъл използваме тук понятието оптимално преживяване.

Към книгата