Публикувано на

Откъс от “Помощ!” на Мариан Пауър

Откъс от “Помощ!” на Мариан Пауър
Откъсът е от книгата „Помощ!“ на Мариан Пауър. Книгата е за това как да превъзмогнем себе си – своето чувство и отношение към нас самите и към другите, а така също и своето поведение, за да постигаме най-доброто и да живеем пълноценен живот.

Когато за пръв път прочетох книга за самопомощ, бях на 24 години. Пиех евтино бяло вино в „Ол Бар Уан“ до Оксфорд Съркъс и се оплаквах от скапаната си временна работа, когато една приятелка ми подаде копие на „Страхувам се… и все пак ще го направя“ от Сюзън Джефърс.

Прочетох на глас девиза на корицата: „Как да превърнете страха и нерешителността си в увереност и действие…“
Завъртях пренебрежително очи и обърнах да прочета текста на задната корица: „Какво ти пречи да станеш човека, който искаш и да живееш живота си така, както ти искаш? Страх да се изправиш пред шефа си? Страх от промяната? Страх да поемеш контрол?“

– Не ме е страх, просто работата ми е скапана – пак погледнах пренебрежително. – Знам, че звучи изтъркано, но все пак я прочети – настоя приятелката ми. – Обещавам, че ще те накара да излезеш и да НАПРАВИШ най-различни неща.

Зачудих тя какво беше излязла да направи, освен да се напие с мен, но както и да е. Същата нощ във винено опиянение прочетох половината книга. На следващата нощ я довърших.

Въпреки че бях завършила английска литература и се имах за разбирач, нещо в крещящите главни букви и удивителни знаци ме омагьосваше. Американската нагласа, че ти можеш всичко, беше пълната противоположност на моя английско-ирландски песимизъм. Накара ме да повярвам, че всичко е възможно.

След като прочетох книгата, напуснах работата си, въпреки че нямах други предложения. След около седмица чух, че някаква приятелка на моя приятелка работи във вестник. Обадих й се, но въпреки че не вдигна, аз продължиш да звъня. Отново и отново. Проявих упорство, което бе напълно непривично за мен. В крайна сметка тя ми върна обаждането и ми каза, че може да отида на стаж. След две седмици ми предложиха работа.

Ето как започнах да работя като журналистка. Рискът си заслужаваше.

От този момент нататък се пристрастих към книгите за самопомощ. Ако дадена книга обещаваше през обедната ми почивка да промени живота ми или пък да ми осигури самочувствие, мъж или пари с пет лесни стъпки и беше одобрена от Опра, то аз купувах не само нея, но и тениската и аудио курса към нея.

Изчетох от корица до корица книги от типа на „Малка книга за спокойствието“, „Правилата на живота“ и „Силата на положителното мислене“. Подчертавах откъси. Водех си записки в полето. Всяка една от тях обещаваше по-щастливо, по-здравомислещо, по-удовлетворено аз… но дали вършеха работа?

И още как!

Въпреки че прочетох „Аз ще те направя богат“ на Пол Маккена , бивш DJ е настоящ хипнотизатор, който действително беше забогатял благодарение на серия книги за самопомощ, аз си оставах неспособна да се оправя с парите. Дайте ми десетачка и аз ще съм изхарчила двайсетачка, преди да сте си прибрали портфейла.

Макар че прочетох „Мъжете са Марс, жените от Венера“ и „Мъжете си падат по кучки“, все така нямах гадже.

И макар, че „Страхувам се…“ ми помогна да започна кариерата си, последващите ми успехи не се дължаха на „Принципите на успеха“, а по-скоро на всепоглъщащия страх от провал, който ме тласкаше да работя неуморно.

По време на едно от многобройните ми премествания приятелката ми Сара, която ми помагаше с багажа, се смя истерично на факта, че във всяка стая има купчина книги за самопомощ. Под дивана, под леглото, до гардероба.

– Много от тях са ми работата – отбелязах аз. До известна степен беше вярно. Понякога пишех за тях. Но в повемето случаи ги купувах по друга причина – мислех, че ще променят живота ми.

– Не пише ли все едно и също? – попита Сара. – Мисли положително. Излез от зоната си на комфорт. Не ми е ясно защо са им нужни 200 страници да напишат нещо, което е обобщено на задната корица.

– Понякога идеята трябва да се повтори няколко пъти, за да бъде разбрана. – отвърнах.

Сара взе една книга, която стоеше върху хладилника до две зарядни и купчина менюта за храна за в къщи.

– „Как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота“ – прочете тя заглавието на вече позахабената книга.

– Тази е много добра! – казах аз.

Те се засмя.

– Не, сериозно, класика е. Писана е по време на Голямата депресия. Чела съм я поне три пъти.
– Чела си я три пъти? – възкликна Сара.
– Да!
– И мислиш, че ти е помогнала?
– Да!
– И вече не се безпокоиш…?
– Ами то…

Сега тя вече се превиваше от смях, чак й потекоха сълзи.

Опитах се да се разсърдя, но не успях. Та аз наистина се безпокоях повече от всеки друг, когото познавах.

Не правех добра реклама на тази или която и да еот книгите на рафта – или по-скоро под леглото.Бях живо доказателство, че ако книгите за самопомощ, наистина помагат, една би била достатъчна. Аз купувах поне по една на месец, а не бях се променила – бях си махмурлийка, депресирана, невротична, самотна…

Защо тогава четях книги за самопомощ, щом не ми помагаха?

Чета ги по същата причина, поради която човек яде шоколадова торта или гледа стари епизоди на сериала „Приятели“ – за утеха. Тези книги даваха гласност на неувереността и тревогите, които чувствах, но бях твърде засрамена да призная. Те караха личните ми безпокойства да изглеждат като нормална част от човешкия живот. Като ги четях, се чувствах по-малко самотна.

Освен това го имаше и моментът на фантазирането. Всяка вечер попивах обещанията за издигане и за забогатяване и си представях какъв би бил животът ми, ако бях по-уверена и по-продуктивна, ако не се тревожех за нищо и ставах да медитирам в пет сутринта… Имаше само един проблем. Всяка сутрин ставах (но не в пет) и си живеех както преди. Нищо не се променяше, понеже не правех нито едно от предложенията, за което ме съветваха книгите.Не си водех „дневник на чувствата“ и не си повтарях мотивиращите фрази.

„Страхувам се…“ бе успяла да промени живота ми при първото четене, защото бях предприела някакви действия – почувствала бях страха и бях напуснала работа. Оттогава обаче не бях излизала от зоната си на комфорт, та аз едва ставах от леглото си!

И ето, прочитайки я за пети път, докато неделният ми махмурлук най-накрая отминаваше, ми хрумна идея. Идея, чрез която ще престана да бъда депресирана махмурлийка и която ще ме превърне в щастлива, високопродуктивна жена: нямаше просто да чета книги за самопомощ, щях да си самопомагам активно.

Към книгата