Публикувано на

Откъс от “Плажът на мечтите” на Серхио Бамбарен

Откъс от “Плажът на мечтите” на Серхио Бамбарен
Откъсът е от книгата „Плажът на мечтите“ на Серхио Бамбарен. Книгата е роман за нещата в живота, които носят радост и щастие, както и за личния избор в търсене на път към тях.

„Покажете на някого чаша, изпълнена до средата и той ще ви каже дали тя е наполовина пълна, или наполовина празна.“

Беше ранно утро и слънцето се мъчеше да пробие през небостъргачите на града.

Докато отивах на работа, потънал в мисли и заобиколен от звуците на вибриращия град, размишлявах за тазсутрешното съвещание на съвета на директорите и „Уилямс Амалгъмейтъд“, финансовата компания, която основах преди петнайсет години.

Обикновено на път за работа прекосявах булевардите, пресичайки центъра на града, стараейки се да избегна оглушителния шум на сутрешния час пик. Знаех, че това се беше превърнало в защита, в начин да се скрия от действителността, да убедя себе си, че не съм част от онова, което ме заобикаля.

Тази сутрин обаче се спрях и погледнах часовника си. „Все още разполагам с петнайсет минути“ – помислих аз. Беше прекалено рано да се появя на работа, затова реших да мина през малкия парк, недалеч от офиса ми, единственото естествено нещо, останало в тази джунгла от бетон. Заобиколен от сгради, тровен бавно от хилядите автомобили, които минаваха всеки ден по улиците, този зелен оазис се явяваше залог за оцеляване. Цветята му все още се опитваха да цъфтят, а старите му дървета не се предаваха, замествайки макар и частично, онова, което само допреди сто години е било красива делена долина.

– Да можеха тия дървета да говорят – казах под носа си.

Седнах на една пейка, на три преки от офиса, където бях прекарал най-ценните часове от живота си през последните петнайсет години – ден след ден, седмица след седмица, месец след месец.

В очите на хората минавах за преуспял човек, трудил се неуморно от най-ранна възраст. В незабравимата си младост бях имал чудесни приятели и бях успял да завърша с отличие както частен колеж, така и частен университет. За това свидетелстваха двете дипломи на стената в кабинета ми. Утре щях да навърша четирийсет години. Във фирмата щеше да ъде организирано голямо тържество, а след работа планирах да се съберем в тесен кръг за обичайните две-три питиета.

През целия си живот бях работил денонощно, воден от мисълта за всички луксозни неща, които жадувах да притежавам някой ден. И ето че най-накрая успях – вече имах голяма къща и последен модел спортна кола, хората ми се възхищаваха и завиждаха на положението и на финансовата ми сигурност. Намирах се във връхната точка на кариерата си и всичко ми се струваше възможно. Светът беше в краката ми.

Високо оценявах постигнатото и извоюваната свобода да мога да си купя или да правя това, което ми харесва. Въпреки всичко, нещо не беше наред и цялото това тичане от среща на среща и от едно съвещание на друго, опитвайки да сключвам сделка след сделка, в непрекъснати полети от град на град, нощувайки в толкова много хотели, че понякога, когато се събудех сутрин, просто не можех да си спомня къде се намирам. Усещах някаква липса и сега осъзнах в какво се състои тя.

Нямах време да бъда щастлив.

Спомних си как като дете се радвах на дните на плажа, как яхвах вълните, как наблюдавах чайките високо в небето, залязващото зад хоризонта слънце и делфините, които изящно си играеха в прибоя. Сякаш цялата тази радост от малките удоволствия в живота вече беше изчезнала. Макар да имах всичко, което исках на този свят, всъщност нямах нищо.

– Покажете на някого чаша, напълнена до средата и той ще ви каже дали тя е наполовина пълна, или наполовина празна…
– Моля? – сепнах се аз.
– Понякога се чудя какво ли би се случило на света, ако всеки вижда, че чашата му е полупълна.

Това бяха първите думи, които чувах от него и те ме свариха неподготвен.

После непознатият ми се усмихна. Никога преди това не бях виждал друг да ми се усмихва така и за миг си помислих: „Той знае отговора, който търся.“ Тази мисъл се задържа в ума ми само за част от секундата.

– Познавам ли ви? – попитах.
– Струва ми се, че да.

„Как ли пък не“ – си казах. Мъжът приличаше на просяк. Имаше дълга брада и носеше парцалени дрехи – нямаше начин да го познавам. По някаква причина обаче той ми напомняше на някого, но не можах да се сетя на кого.

– Между другото, името ми е Саймън – представи се той. – А вашето?
– Уилямс. Джон Уилямс.
– Приятно ми е, че ви срещам в този красив ден, господин Уилямс.

„Луд ли си – смъмрих се негласно. – Какво си седнал да разговаряш с този дрипльо насред парка? Сега той научи как се казваш. Кой знае какво ще ти поиска…“

– Сигурно се припознавате – рекох. Извадих петдоларова банкнота от портфейла си и му я подадох. – Вземете да си купите нещо топло.
– Не, благодаря, господин Уилямс. Задръжте тези пари, докато се срещнем на Плажа на мечтите.
– Щом не ги искате…
– Просто ги задръжте, докато се срещнем на Плажа на мечтите – повтори той.
– Е, добре, както решите – отвърнах и прибрах банкнота обратно в портфейла си.

Станах и продължих по пътя си. После започнах да тичам. Тичах по-бързо от когато и да било до този момент и онова странно чувство, което ме беше обзело, откакто бях загубил своя път в живота, отново запъпли в съзнанието ми, питайки:

„От какво бягаш, Джон Уилямс?“

Към книгата