Публикувано на

Откъс от “Осъзнат живот” на Стивън Грос

Откъс от “Осъзнат живот” на Стивън Грос
Откъсът е от книгата „Осъзнат живот“ на Стивън Грос. Kнигата е за желанието ни да разговаряме и да се вслушваме, за да разбираме и да бъдем разбрани.

Как похвалите могат да те направят неуверен

Като отидох да взема дъщеря си от детската градина, случайно чух учителката да й казва: „Колко красиво дърво си нарисувала! Браво!”. Няколко дни по-късно тя посочи друга нейна рисунка и възкликна: „О, голям художник си!”.

И двата пъти не знаех какво да направя. Как да обясня на учителката, че предпочитам да не хвали дъщеря ми?

В днешно време засипваме децата си с похвали. Повечето хора вярват, че похвалите, самоувереността и представянето в училище вървят ръка за ръка. Съвременните проучвания обаче сочат друго – през последните десет години много изследвания върху самооценката достигат до заключението, че децата не се представят по-добре в училище, ако ги хвалят като „умни”. Точно обратното. Често те реагират на похвалите, като се отказват – защо да продължаваш да рисуваш, ако вече си направил „най-хубавата” рисунка? Или пък като просто решават да повтарят едно и също – защо да рисуваш нещо ново или по нов начин, ако старият начин винаги се приема добре?

По време на едно много популярно изследване от 1998 г. сред деца на десет и единайсет години психолозите Каръл Дуек и Клаудия Мюлер дали на 128 деца серия от математически задачи. След привършване на първата група от лесни упражнения, изследователите похвалили с по едно изречение всяко дете. Част получили похвали за интелекта си – „Представи се много добре, толкова си умен”; други за усилията, които били положили – „Представи се много добре, сигурно здраво си се потрудил”. След това изследователите накарали децата да продължат със следващата група от по-трудни задачи. Резултатите били коренно различни. Учениците, които били похвалени за положените усилия, демонстрирали много по-голяма готовност да подхождат към задачите по нов начин. В същото време те показали и повече гъвкавост и отдали неуспехите си по-скоро на недостатъчното старание, отколкото на липсата на интелект. Децата, които били похвалени като умни, повече се страхували от неуспех, подбирали задачи, които потвърждавали онова, което вече знаели и показали по-малко решителност, когато упражненията ставали по-трудни. В крайна сметка радостта, породена от думите „Толкова си умен!”, бързо била заменена от тревожност и спад в самооценката, мотивацията и резултатите в училище. Когато били помолени да пишат до деца от друго училище, за да им разкажат за представянето си, част от „умните” деца излъгали и докладвали по-високи резултати. Накратко, една-единствена похвала успяла да разклати самочувствието на тези деца и да ги направи толкова нещастни, че да излъжат.

Защо толкова упорито продължаваме да хвалим децата си?

Отчасти за да се покажем, че се различаваме от собствените си родители. В Making Babies (“Правенето на бебетата”), своя мемоар за майчинството, Ан Енрайт пише: „Едно време – както наричаме 70 –те години в Ирландия – майките критикуваха децата си машинално… „Маймуна такава”, случваше се да кажат, или пък: „Ангел навън, дявол у дома”, или пък любимото ми: „Това дете ще ме вкара в гроба”. Така растяхме в тази страна, където всякакви хвалби се смятаха за табу.” Разбира се, това не важи само за Ирландия. Наскоро един лондончанин на средна възраст ми каза: „Майка ми ме наричаше с имена, които никога не бих използвал за децата си – наглец, многознайко, самохвалко. Четиресет години по-късно все още ми се ще да й изкрещя: „Какво толкова лошо има в това да се хвалиш?”.

В днешно време навсякъде, където има деца – по площадките, в „Старбъкс” и в детската градина – ще чуете хвалби: „Браво!”, „Най-доброто дете!”.Когато се възхищаваме от децата си, временно повдигаме собственото си самочувствие, като демонстрираме пред околните колко прекрасни родители сме и колко невероятни са децата ни. Това обаче не влияе добре на самочувствието на детето. В опитите си да избегнем примера на родителите си всъщност постигаме същия резултат – сипем празни похвали по същия начин, по който предишното поколение сипеше необмислена критика. Ако го правим, за да не се налага да мислим за детето си и неговия свят, за неговите чувства, тогава похвалата, точно както и критиката, в крайна сметка изразява безразличие.

Което отново ме връща на въпроса – ако не похвалата, то кое влияе добре на самочувствието на детето?

Малко след като получих лиценза си за психоаналитик, говорих за това с осемдесетгодишна жена на име Шарлот Стиглиц – майка на носител на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц – в продължение на десет години водела допълнителни часове за деца с трудности при четенето в Северозападна Индиана. „Не хваля малките деца за неща, които се предполага, че трябва да могат да правят – каза ми тя. – Хваля ги, когато се справят с нещо наистина трудно – когато дадат играчката си на друго дете или когато проявят търпение. Също така съм убедена, че е важно да казваме „благодаря”. Когато не успея да занеса закуска на някое дете или да му помогна с нещо веднага и то ме изчаква търпеливо, винаги му благодаря. Но не бих хвалила дете, което играе или чете.” Без големи възнаграждения, без жестоки наказания – за Шарлот било важно какво правели децата и как го правели.

Веднъж я наблюдавах с едно четиригодишно момченце, което рисуваше. Когато детето спря и погледна нагоре към нея – вероятно в очакване на похвала, – тя се усмихна и каза: „Колко много синьо има в рисунката ти”. А то отговори: „Това е езерото до къщата на баба – тук има мост”. После взе кафяв пастел и добави: „Сега ще ти покажа”. Тя не само разговаряше с детето спокойно, а наблюдаваше и слушаше внимателно. В този момент беше там, присъстваше.

Присъствието е много важно за самочувствието на детето, защото така то вижда, че заслужава друг човек да мисли за него. В противен случай то може да реши, че това, което прави, е просто средство, за да спечели похвала, а не цел само по себе си. Как да очакваме от едно дете да внимава, когато ние самите не сме внимателни с него?

Присъствието, когато сме с деца, с приятели или дори сами, винаги е трудно за постигане. Но не е ли тъкмо тази проява на внимание – чувството, че някой мисли за нас – нещото, което желаем по-силно дори от похвали?

Към книгата