Публикувано на

Откъс от “Новият едноминутен мениджър” на Кен Бланчард и Спенсър Джонсън

Откъс от “Новият едноминутен мениджър” на Кен Бланчард и Спенсър Джонсън
Откъсът е от книгата „Новият едноминутен мениджър“ на Кен Бланчард и Спенсър Джонсън. Книгата очертава основните начини, с които всеки ръководител може да подобри ефективността на своето управление и взаимоотношения с преките си подчинени.

Имало един умен младеж, тръгнал да търси специален вид мениджър, който е в състояние да ръководи в условията на съвременния динамичен свят.

Трябвало му такъв, който да насочва хората към уравновесяване на поведението им в работата и всекидневието, така че и двете да стават все по-значими и приятни.

Искал да работи за подобен мениджър и сам да стане такъв.

Търсенето му отнело много години; завело го до отдалечени точки на света.

Ходил в малки градове, както и в столици на могъщи държави.

Разговарял с множество мениджъри, които се мъчели да намират общ език с бързо променящия се свят: корпоративни служители и предприемачи, държавни чиновници и военни, ректори на университети и директори на фондации; управители на магазини и търговски комплекси, на ресторанти, банки и хотели; с мъже и жени – млади и стари.

Посетил всяккави видове офиси, големи и малки, луксозни и спартански, с прозорци и без.

В съзнанието му започнала да се оформя цялостната панорама на начините, по които хора управляват други хора.
Но не всичко видяно му харесало.

Срещнал множество „корави“ мениджъри, чиито организации сякаш печелили, но работещите в тях хора губели.
Някои ги мислели за добри мениджъри. Мнозина били на друго мнение.

Когато седял в офиса на всеки от тия „корави“ хора, младият човек питал: „Какъв тип мениджър смятате, че сте?“
Отговорите почти не се различавали.

„Интересува ме крайният резултат – владея положението“, казвали му. „Упорит“. „Реалист“. „Гонещ печалбата“.

Споделяли още, че я карат все така и не виждат причини да се променят.

Младият човек долавял в гласовете им гордост, както и стремеж към резултати.

Попаднал мениджърът и на множество „добри“ мениджъри, чиито хора сякаш печелили, докато организацията губи.

Част от подчинените им ги смятали за добри.

Ония, на които сами били подчинени, хранели известни съмнения.

Докато слушал тия „добри“ хора да отговарят на същите въпроси, младият мъж чувал такива отговори:

„Аз съм привърженик на сътрудничеството“. „Помагам“. „Внимателен съм“. „Хуманен“.

Те също заявявали, че винаги са се оправяли така и не виждали причина да се променят.

Младежът долавял гордост в гласовете им, както и заинтересованост от хората.

Но той бил обезпокоен.

Изглеждало така, сякаш повечето мениджъри по света я карат, както винаги е било, и се интересуват най-вече или от резултати, или от хора.

Първите били наричани често „автократични“, докато проявяващите интерес най-вече към хората били окачествявани обикновено като „демократични“.

Младежът стигнал до извода, че всеки от двата типа – „коравият“ автократ и „добрият“ демократ – е само отчасти ефективен. Все едно е половин мениджър, казал си той.

Прибрал се у дома уморен и обезсърчен.

Можел да се откаже от търсенето още отдавна, но имал едно важно преимущество – знаел точно какво да търси.

В тия времена на промяна, казвал си той, най-ефективните мениджъри управляват себе си и хората, с които работят, по такъв начин, че да печелят както те, така и организацията.

Младежът търсил ефективни мениджъри къде ли не, но попаднал на малцина. А тези малцина не били склонни да споделят тайната си с него. Той започнал да се опасява, че никога не ще намери онова, което търси.

И тогава започнал да чува приказни неща за някакъв мениджър, който живеел – да се чуди човек – в един недалечен град. Научил още, че хората умирали да работят за такъв човек, а заедно с него постигали невероятни резултати.

Разбрал, че когато прилагали принципите на този мениджър в личния си живот, там също се получавало великолепно.

Запитал се младежът дали ако приказките се окажели правдиви, въпросната личност щяла да пожелае да сподели своите тайни с него.

Обзет от любопитство, той се свързал по телефона със секретарката на мениджъра, за да поиска среща. За негова изненада тя го прехвърлила към шефа още начаса.

Младежът попитал кога ще е удобно да бъде приет, а мениджърът казал: „По всяко време тази седмица, освен сряда сутринта. Вие решете“.

Младият човек останал озадачен. Какъв е тоя мениджър, дето разполагал с толкова свободно време? Но бил очарован, от друга страна, и отишъл на срещата.

Към книгата