Публикувано на

Откъс от “Нещата от живота и съпътстващите ги чудеса” на Екатерина Илиева

Откъс от “Нещата от живота и съпътстващите ги чудеса” на Екатерина Илиева
Откъсът е от книгата „Нещата от живота и съпътстващите ги чудеса“ на Екатерина Илиева. Книгата е за необятните човешки възможности към духовно прозрение, основани на връзката „душа-дух“.

Силата на молитвата

Една от големите ми грижи като майка беше да убедя децата си в силата на молитвата така че да остане у тях познание за цял живот, без да накърни с нещо детското им съзнание. Научих ги от малки да се молят, но исках те сами да усетят силата, да я познаят.

Бяха приблизително на 5 и 9 години, когато в блока ни се случи нещастие – един от комшиите ни слагал крушка на елтаблото в мазето, пипнал нещо и пламнал. Настъпиха олелия и суматоха, а гледката страшна – не е за разправяне. Мъжът ми го откара в „Пирогов“. Лекарят казал, че за едната ръка ще се преборят, но другата не могат да спасят. Импулсивно строих децата и им заръчах да повтарят след мен на глас молитвите, които изричах. Случаят беше такъв, че нямаше необходимост от разясняване.

Асен водеше човека на прегледи и процедури, така че от първа ръка научавахме за състоянието му. След седмица лекарят бил много обнадежден и за двете ръце, макар да недоумявал как са се захранили след такива изгаряния. Не беше ясно как но човекът оздравя напълно и кожата му се възсканови напълно, а при изгарянето висеше върху ноктите му като обърнати ръкавици. Дори белези не останаха по ръцете му. Той едва ли е възприемал случилото се като чудо, но в характера му настъпиха положителни промени. А децата ми изпрактикуваха един велик урок за силата на молитвата и за голямото удовлетворение от ползването й за добро. Аз пък се уверих, че това е познание се отпечата в тях завинаги.

Силата на молитвата, според мен е недостатъчно осъзната сед широкия кръг от хора. Понеже има огромна празнина в това познание, ще се постарая още в тази посока, макар че осъзнавам колко трудно и отговорно е то за описание. В сегашното междувремие, когато точно тук, на Балканите сякаш са зейнали адовите порти и изпълзелите гмеж и гнусота зомбират едва ли не всеки втори човек, мисля че хората трябва да узнаят повече за молитвата и за практиките, които могат да я направят по-силна, по-магична и по-надеждни от вещарските примитивизми, обсебващи измъчения ни и отчаян народ.

За мен молитвата е най-прекият път за навлизане в медитация, най-сигурната връзка с духовните полета за източване на знания и най-надеждната практика за решаване на земните проблеми. Някой може да апострофира, че да се осланяш на духовното, когато имаш материални проблеми е равносилно на това да гониш оня, дето духа. Но колкото и нереално да звучи, задълбочаването в проблемите не ги решава, а ги задълбочава.

Принципният механизъм е човек сам да си помогне с онова, което му липсва, т.е. да се потърси противоположното на онова, което му липсва, за да се балансира. Според тази логика, когато човек е задълбал в материята, необходимата маневра е да се оттегли поне временно в духовността, за да олекоти товара на материалния проблем. Това се отнася за оста по вертикала, т.е. дух-материя (въздух-земя). А за вихъра по хоризонталния път пък е препоръчително, ако проблемът е от емоционално (психично) или огнено естество, да му се противодейства чрез охлаждане с волева рационална нагласа. С други думи, ако психиката е прегряла, добре е разумът да се охлади с водното си естество. И обратно, ако претоварването и зациклянето са от умствено естество, правилният избор е временно емоционално натоварване, което да разтовари и сгрее вкочанения разум.

Описаната кръгова композиция „въздух, земя, огън, вода“ е колкото символична, толкова и същностна и е добре да не се изпуска от внимание. Нека читателят не се смущава от това, че в много окултни източници най-горният елемент на кръстовата композиция е огън, вместо въздух. Тази погрешност идва от незнанието, че в най-висшите сфери на Духа е огънят и водата са в абсолютно единство като светещо (огнено) въздушно лъчение. При проявлението си в материалния свят това единство се поляризира като енергия и електромагнитно поле.

Всъщност става дума за фини духовни (ментални) и душевни (астрални) евергии, които се проявяват и изявяват в нашия свят ту като вълни, ту като частици, а взаимодействията им имат отношение към елементите въздух и земя сао символично. Важното е тук читателят да разбере, че огън и вода са символни изражения на душевно-духовни проявления, които се изязяват като енергийни частици. Обяснението на техните квантови и други взаимодействия е работа на учените. Но това не пречи да размишляваме над огнените проявления на светлината, топлината и електричеството и на взаимодействието им с агрегатните състояния на водата. Подобни медитации и аналогии проясняват и подсилват молитвите.

Лошото е, че обикновено човек се сеща за молитва едва когато му идва да вие. Вярно е, че при екстремни обстоятелства понякога може да се получи и светкавична помощ, но това е чудо, а чудесата не са всекидневни като проблемите ни.

Затова, за да е сигурна ответната помощ, трябва да има разработен канал за свръзка, която се постига със системна молитва. Самоналагането й като вид медитативно включване в Духа е препоръчително. Като казвам „самоналагане“ имам предвид всекидневното и упорито проправяне на собствен вълнов канал за свръзка, който определя и запазва персонални честоти, заявявани и поддържани чрез ежедневната молитва. Затова е добре тя да се осъществява като емисия във фиксирано време, а още по-добре е, ако с нея започва денят. Молитвата действа като енергиен взаимообмен между индивидуалния дух и Духа Божи, нещо като включване във вселенска енергийна мрежа с активното посредничество на душата.

Разбира се, под молитва съвсем нямам предвид някакво рутинно и пасивно изхленчване на нещо си, нито пък нескончаемо механично повтаряне на наизустени слова. Молитвата изисква активност и динамика . Тя трябва да концентрация от умоемоционална енергия включвайки се в Духа, неминуемо резонира с ответност оттам. Молитвата, за която говоря трябва да е заредена с емоционален копнеж на персоналната душа и с мисловния стремеж на индивидуалния дух за общение и съпричастност с Духа Божи.

При подобно активно участие на индивидуалните дух и душа се отключва неподозиран достъп до знания, което неусетно разширяват съзнанието и и увеличава възможностите на индивида. И ако е изключително важно какво се изрича, за което е отговорен разумът-дух, не по-малко важно е как се изрича, за което отговаря психиката-душа. Затова тук изрично подчертавам ролята на душата, защото ако тя не е заинтригувана и не копнее с цялата си вяра, надежда и любов за връзка с Духа, тя просто не се осъществява.

В такъв случай молитвата не може нищо да предаде и индивидуалният дух не успява да се свърже с Духа Божи. Казаното до тук означава, че ако персоналната взаимовръзка на индивидуалния дух с неговата душа не е пълноценна, той нито предава, нито приема. Защото психиката-душа е нещо като ракета-носител на индивидуалния дух и на посланията му – без нейна помощ словото му не може да излети.

Към книгата