Публикувано на

Откъс от “Не бъдете любезни, бъдете искрени” на Тома Д’Ансамбур

Откъс от “Не бъдете любезни, бъдете искрени” на Тома Д'Ансамбур
Откъсът е от книгата „Не бъдете любезни, бъдете искрени“ на Тома Д’Ансамбур. Kнигата ни насочва към особено важната тема в общуването – как да съхраним уважението към другите и към себе с помощта на ненасилствена комуникация.

Защо сме откъснати от самите себе си, от нашите чувства и нужди

„Нашият мисловен свят е изграден от категории, обкръжен е от произволни и изкуствени граници. Трябва да се прокарат мостове, но за това е е необходимо познание, по-широко виждане за човека и за неговата участ.“

Йехуди Менухин

Въведение

Нямам думи, с които да опиша моята самота, моята тъга и моя гняв.

Нямам думи, с които да опиша нуждата от общуване, разбиране и признание.

Затова критикувам, обиждам или удрям.

Затова се боцкам, къркам или се депресирам.

Насоченото навън или навътре насилие е резултат от липсата на речник: то е израз на фрустрация, която не е намерила подходящите думи, за да изкаже себе си.

Причината е ясна: ние изобщо не познаваме речника на нашия вътрешен живот. Никога не сме учили да оценяваме какво точно чувстваме, нито какви са нашите нужди. При това още от детството знаем безброй думи: можем да говорим за история, география, математика, естествени науки или литература, можем да описваме техниката, спорта, да беседваме за икономика или право, но нима някога сме учили думите, които се отнасят за нашия вътрешен живот?

С годините постепенно сме се откъсвали от нашите чувства и нужди, за да можем да изслушваме чувствата и нуждите на тате и мама, на братята и сестрите си, на учителя и пр. „Прави това, което ти казва мама… Прави това, което иска твоят братовчед, който ще дойде да си играете следобед… Прави онова, което се очаква от теб.“

Така привикваме да се вслушваме в чувствата и нуждите на всички – началник, клиент, съсед, колеги от работата, но не и нашите собствени! Решили сме, че за да оцелеем и да се впишем трябва да се откъснем от самите себе си.

Идва обаче денят, в който се налага да платим цената на това откъсване. Стеснителност, депресия, съмнения, колебания при вземане на решение, неспособност да направим избор, затруднения при заемане на позиция, загуба на вкуса към живота. На помощ! Въртим се в кръг като изтичащата вода в мивката. Наближава моментът, когато ние самите ще бъдем погълнати. Очакваме някой да ни протегне ръка, да ни даде съвет, но в същото време вече не сме в състояние да се вслушваме в ничия препоръка. Задръстени сме от „Ти трябва…“, „Крайно време е да…“, „Длъжен си да…“

Насъщна потребност за нас е да се открием, да се закрепим здраво за самите себе си, да почувстваме вътрешно, че ние сме тези, които говорим, които решаваме, а не да следваме нашите навици, условности и страхове под погледа на другите.

Обичам да обяснявам този процес с помощта на човече, плод на въображението на Елена Домерг – преподавателка по ненасилствена комуникация в Женева.

Мисловно пространство

Мисловната дейност (главата на човечето) е облагодетелствано от всичко, което сме научили. Именно него сме укрепили, дисциплинирали, изострили, за да действа то ефикасно, плодотворно и бързо. Нашето сърце, емоционалният ни, вътрешният ни живот не са били удостоени с подобно внимание. Научили сме, че трябва да бъдем послушни и отговорни, да вземаме добре обмислени решения, да анализираме, да категоризираме и да слагаме етикет на всяко нещо, а след това да го поставяме в съответното отделение. Станали сме царе на логиката и разсъжденията, от детството сме придобили, укрепили и усъвършенствали навика да възприемаме нещата чрез ума. Възприемането чрез емоции изобщо не е било насърчавано, а напротив – било е порицавано.

По време на настоящата ми работа наблюдавам четири характеристика на тази мисловна дейност, които често стават причина за насилието, което упражняваме над себе си или насочваме срещу другите.

Преценки, етикети и категории

Ние преценяваме: преценяваме другия или ситуацията в зависимост от малкото, което сме видели от реалността. Например, виждаме на улицата младеж с подстригани на гребен оранжеви коси и пиърсинг върху лицето. „Аха, пънкар, бунтар срещу обществото, маргинал“ Само за миг сме го преценили. По-бързо от мълния. Не знаем нищо за това момче, което може би е страстно ангажирано в някое младежко движение, в театрална трупа или се занимава с изследвания в областта на информатиката и по този начин допринася с талант и сърце за напредъка на света.

Ала понеже нещо във външния му вид е различно от другите, буди у нас страх, недоверие и нужди, които не сме в състояние да декодираме (нужда от приемане на различието, нужда от приобщаване, нужда да се уверим, че различието не води до разрив), ние го осъждаме. Сами можете да се убедите как нашата преценка упражнява насилие над красотата, щедростта и душевното богатство, което без съмнение носи у себе си видяния от нас младеж…

Приемаме видимата част от айсберга за целия айсберг, макар всеки от нас да знае, че деветдесет процента от айсберга се намира под морската повърхност и е недостъпен за погледа. Нека припомним: „Истински се вижда само със сърцето, същественото е невидимо за очите“ – пише Сент-Екзюпери. Гледаме ли всъщност другия със сърцето?

Предразсъдъци, априорности, предубеждения и автоматизми

Свикнал сме да функционираме по навик, да прилагаме автоматизми на мисълта, априорности, предразсъдъци, да обитаваме свят от схващания и идеи и да произвеждаме и разпространяваме непроверени убеждения.

Например: мъжете са мачовци; жените не умеят да шофират; чиновниците са лентяи; политиците са корумпирани; животът е борба

Или: има неща, които трябва да правим, независимо дали искаме, или не; открай време е било така; добрата майка, добрият баща, добрият син са длъжни да…; жена ми никога не би понесла да й говорят по този начин; в това семейство на подобни теми не се говори; баща ми е човек, който…“

Това са все изрази, които отразяват преди всичко нашите страхове. Чрез тях ние се затваряме и затваряме другите в рамките на определено убеждение, навик или схващане.

Отново прилагаме насилие към мъжете, които са всичко друго, но не и мачовци, които са не по-малко открити, чувствителни и деликатни от жените. Прилагаме насилие към жените, които шофират по-добре от повечето мъже, с повече уважение към останалите водачи и по-добре се ориентират в пътната обстановка…

Прилагаме насилие към всички тези неща, които не смеем да изкажем или направим, макар че те са важни за нас, или за нещата, които смятаме“сме длъжни да направим, без да си дадем труда да проверим дали са наистина приоритетни и дали не бихме могли да се погрижим за далеч по-реални нужди (чужди или наши собствени).

Бинарна система или двойственост

Най-сетне ние притежаваме вдъхващия сигурност навик да определяме всичко в черно и бяло, като положително и отрицателно. Една врата трябва да бъде отворена или затворена, нещо е вярно или не е вярно, човекът е прав или греши, една постъпка е допустима или недопустима, дрехата е модерна или демоде, той е страхотен или е кръгла нула…

Това е капанът на двойствеността, на бинарната система.

Все едно, че не можем да бъдем едновременно блестящ интелектуалец и сръчен работник, строг математик и художник с богато въображение, отговорна личност и пълен с оригинални хрумвания ум, нежен поет и сериозен инженер. Все едно, че не можем да се обичаме отвъд сексуалния дуализъм, да бъдем традиционни в едно отношение и новатори в друго…

Прилагаме тази логика на изключването и на разделението, основана на принципа „или-или“. Постепенно ставаме жертва на бинарната система – тя упражнява насилие върху нас и върху околните. Най-често повтарящият се случай е следният: ние или се грижим за себе си, или се грижим за другите, в резултат на което се откъсваме от самите себе си, или скъсваме с другите. Сякаш не бихме могли да се грижим едновременно и за себе си, и за другите, да бъдем близки с тях, без да преставаме да сме близки със себе си.

Освобождаващ от отговорност език

Използваме език, който ни освобождава от отговорност по отношение на начина, по който живеем, или на онова, което правим. На първо място сме привикнали да прехвърляме върху другите или върху друг външен фактор отговорността за нашите чувства. „Ядосан съм, защото ти…“, „Тъжен съм, защото моите родители…“, „Потиснат съм, защото светът, замърсяването на околната среда, озоновият слой…“

Така по никакъв начин не поемаме отговорност за собствените ни чувства. Напротив, намираме си изкупителна жертва, обезглавяваме някого, разтоварваме се от нашата неудовлетвореност и другите ни служат за гръмоотвод на цялото ни недоволство.

Освен това сме приучени да не поемаме отговорност за нашите действия. „Така е прието…“, „Такива са нарежданията“, „Традицията изисква“, „не можех да пъстъпя другояче…“, „Налага се…“, „Ти трябва…“, „Нямам избор…“, „Време е…“.

Този език ни откъсва постепенно от нас, от другите, неусетно ни подчинява, защото чрез него привидно поемаме отговорност.

Чувствата

При това традиционно функциониране, което дава предимство на мисловния процес, между нас и нашите чувства и емоции сякаш се издига бетонна преграда…

Определянето на нашето чувство е полезно, защото помага да опознаем самите нас и нашите нужди. Чувството действа като мигаща лампичка върху пулт: показва ни, че определена функция се изпълнява или не се изпълнява, че определена нужда е удовлетворена или не е удовлетворена.

Тъй като често сме откъснати о нашите чувства, за да ги опишем, ние разполагаме само с няколко думи: от една страна можем да се чувстваме добре, щастливи, спокойни, ведри, а от друга страна можем да се страхуваме, да се чувстваме зле, да бъдем разочаровани, тъжни, сърдити.

Притежаваме твърде малко думи, за да се опишем и въпреки всичко можем да функционираме. В групите по ненасилствена комуникация на участниците се предлага списък с повече от двеста и петдесет чувства, за да могат да си обогатят речника и по този начин да осъзнаят по-добре какво е това, което усещат. Думите в този списък не са взети от енциклопедиите, а от ежедневната реч, която можем да прочетем във вестниците или да чуем по телевизията. Въпреки това предаваните от поколение на поколение сдържаност и свенливост не ни позволяват да ги използваме, когато говорим за себе си.

Нуждите

Откъснати сме до голяма степен не само от нашите чувства, но и почти изцяло от нашите нужди. Приучени сме по-скоро да се опитваме да разберем и да задоволим нуждите на другите, отколкото да се вслушваме в нашите собствени. Да се прислушваме в себе си дълго време се смяташе, ако не за смъртен грях, то поне за егоцентризъм или за себичност.

Вярно е,че нерядко думата „нужда“ се тълкува неправилно. Не става въпрос за моментно желание, за мимолетен порив, за прищявка. Става въпрос за нашите насъщни нужди, свързани с живота ни, които непременно трябва да удовлетворим, за да постигнем задоволително равновесие. Те засягат най-разпространените човешки ценности: идентичност, уважение, разбиране, отговорност, свобода, взаимопомощ. В процес на осъзнаване на нашите нужди, ние разбираме и нашите ценности…

Откъсването от нашите нужди се заплаща по различни начини. Ето най-често срещаните от тях:

  • Трудно ни е да направим избор, който ще ни ангажира лично. В деловия живот, в работата това става лесно. Но в нашия емоционален, интимен живот личният избор е много труден…
  • Ние сме в плен на чужди поглед. Неспособни сме да отличим нашите собствени нужди и зависим от чуждото мнение…
  • След като сме свикнали да задоволяваме нуждите на другите, един ден смътно може би ще си спомним, че нашите лични нужди не са задоволени и все някой е виновен за това. В такива случаи влизаме в процес на насилие чрез агресия или чрез проекция…
  • До такава степен сме свикнали да се подчиняваме на нуждите на другите, или толкова се боим да не дадем израз на собствените си нужди, че ни се налага да се отнасяме заповеднически и безапелационно към другите.
  • Изтощени сме от безуспешните опити да изтъкваме нашите нужди. Накрая казваме:“Писна ми! Отричам се от себе си. Затварям се или бягам.“ В този случай ние упражняваме насилие спрямо себе си…

Искането

Когато формулираме искане, или предложение за конкретно, приемливо действие, ние се избавяме от бетонната преграда, която ни пречи да предприемем каквото и да е в полза на нашите нужди. Излизаме от очакването, нерядко отчаяни, че другият ще разбере нашата нужда и ще се съгласи да я задоволи. Това очакване може обаче да се окаже потискащо.

Към книгата