Публикувано на

Откъс от “Креативност” на Михай Чиксентмихай

Откъс от “Креативност” на Михай Чиксентмихай
Откъсът е от книгата „Креативност“ на Михай Чиксентмихай. Книгата е за креативността през погледа на наши съвременници за начина, по който се поражда и развива като процес през целия живот и с ценни идеи и решения за личната креативност и живот в творчество.

Къде е креативността?

Отговорът е очевиден: креативността е вид умствена дейност-прозрение, което се случва в главите на някои специални хора. Но това кратко описание е подвеждащо. Ако под креативност разбираме идея или действие, които са новаторски и стойностни, не можем просто да приемем нечие субективно обяснение като критерий за наличието й. Няма друг начин да узнаем дали дадена мисъл е нова, освен въз основа на определени стандарти и няма как да кажем дали има стойност, докато тя не премине през оценката на обществото. Ето защо истината за креативността се крие не в главите на хората, а във взаимодействието между нечии мисли и социокултурния контекст. Тя е по-скоро системен, отколкото личен феномен. Няколко примера ще илюстрират какво имам предвид.

Докато следвах, работех почасово като редактор на чикагско издателство. Поне веднъж седмично получавахме ръкопис от неизвестен автор, който претендираше, че е направил велико откритие. Например, разположено на осемстотин страници подробно описание как текстовия анализ на „Одисея“ показва, че е противно на общоприетото мнение. Одисей не е плавал в Средиземно море. Вместо това според изчисленията на автора и ако се обърнело внимание върху споменатите от Омир особености на местността , изминалото разстояние и разположението на звездите, станало очевидно, че Одисей всъщност е пътувал край бреговете на Флорида.

Или пък да речем ни изпращаха ръководство за строеж на летящи чинии с приложение от изключително прецизни чертежи, които при по-внимателно вглеждане се оказваха копия от инструкции за употреба на домакински уреди. Отчайващото при четене на подобни ръкописи бе увереността на автора, че е открил нещо ново и важно и че творческият му труд е останал непризнат само заради заговор от страна на тесногръди еснафи като мен и редакторите във всички останали издателства.

Преди няколко години научният свят гръмна от новината, че двама химици са успели да извършат студен термоядрен синтез в лаборатория. Ако беше вярно, това би означавало, че е на път да се осъществи до машината с вечен двигател – една от най-старите мечти на човечеството. След няколко напрегнати месеца, в които лабораториите от цял свят се опитаха да потвърдят първоначалните констатации, някои успешно, а повечето – не, започна да става ясно, че експериментите, на които се основаваха твърденията, са погрешни. Така че изследователите, които първоначално бяха приветствани като най-креативните учени на века, изведнъж станаха за посмешище сред научната общност. Доколкото е известно обаче, те твърдо вярват, че са били прави и че репутацията им е била срината от завистливи колеги.

Яков Рабинов, самият той изобретател, но и оценител на изобретенията към Националния институт за стандарти и технологии във Вашингтон, може да разкаже множество подобни истории за хора, които смятат, че са изобретили машина с вечен двигател:

„Срещал съм много такива изобретатели, създали нещо, което не работи, теоретично е невъзможно да работи. А са прекарали три години да разработят двигател, задвижван без електричество, с магнити. Ти им обясняваш, че нищо няма да се получи, защото се нарушава втория закон на термодинамиката, пък те ти отвръщат: „Не ми пробутвайте проклетите си вашингтонски закони.“

Кой е прав, човекът, който вярва в своето изобретение или обществената среда, която отрича?Ако вземем страната на човека, превръщаме креативността в субективен феномен. Тогава всичко, от което се нуждае някой, за да е творец, е вътрешна увереност, че онова, което мисли или прави, е новаторство и стойностно. Няма нищо лошо да определим креативността по този начин, стига да си даваме сметка, че това няма нищо общо с първоначалното значение на термина, тоест да се създаде нещо наистина ново, оценено достатъчно високо, за да стане част от културата.

От друга страна, ако решим, че е нужно обществено потвърждение, за да бъде дефинирано нещо като креативно, определението трябва да включва несамо индивида. Тогава от значение е дали вътрешната увереност е потвърдена от компетентни специалисти – например, редакторите в издателства в случая със странните ръкописи или други експерти, като в случая със студения синтез. Не е възможно да заемем междинна позиция и веднъж да кажем, че вътрешното убеждение е достатъчно, а друг път да изискаме външно потвърждение. Подобен компромис оставя вратата широко отворена и зачерква шансовете да постигнем съгласие дали нещо е креативно или не.

Проблемът е, че терминът „креативност“ обикновено се употребява в твърде широк смисъл и съдържа много различни характеристики, което води до голямо объркване. За да внеса яснота, аз различавам най-малко три феномена, които с пълно основание могат да носят това название.

Първата употреба, широко разпространена в обичайната комуникация, се отнася до хора, които изказват необикновени мисли, които са интересни и вдъхновяващи – накратко изключително колоритни хора. Един прекрасен събеседник, човек с разнообразни интереси и бърза мисъл, може да бъде наречен креативен в този смисъл. Но ако нямат някакъв особен и постоянен принос в някоя сфера, аз все пак наричам такива хора по-скоро рядко интелигентни, отколкото креативни и като цяло не ги споменавам в тази книга.

Вторият начин, по който може да се използва този термин е за хора, които преоткриват света с нов и оригинален подход. Това са личности, които имат свежи възприятия, проницателни оценки и са способни да правят важни открития, за които знаят само те. Наричам тези хора самобитно креативни и се старая да говоря за тях възможно повече (особено в глава 14, която е посветена на темата). Но като се има предвид субективната същност на този вид креативност, с нея се борави трудно, независимо колко е важна за нейните носители.

Последната употреба на термина засяга личности, които подобно на Леонардо, Едисън, Пикасо или Айнщайн, са променили важен аспект от нашата култура. Те са творци, неподлежащи на квалификации. Тъй като постиженията им по дефиниция са обществено достояние, за тях се пише по-лесно и хората, включени в настоящото проучване, принадлежат към тази група.

Разликата между изброените три значения не е просто въпрос на степенуване. Последният вид креативност не е само по-развита форма на първите две. Това са всъщност различни прояви на креативността, които до голяма степен не са свързани една с друга. Често например се случва много колоритни хора, които останалите считат за изключително креативни, да не постигат абсолютно нищо и да не остават никаква следа от съществуването си, освен може би в спомените на онези, които са ги познавали. Докато други с огромно влияние в историята са изпъквали не с оригинално и колоритно поведение, а само с постиженията, които са оставали след себе си.

Леонардо да Винчи, например, който е една от най-креативните личности в третия смисъл на понятието, изглежда е бил доста саможив, като това поведение на изолация и било почти крайно. Ако го бяхте срещнали на прием, щяхте да го сметнете за досадно скучен и в първия удобен случай щяхте да го оставите сам в ъгъла. Исак Нютон и Томас Едисън също не биха блеснали на парти и извън научните им занимания са били считани за безлични и недодялани. Биографите на някои изключителни творци сериозно са се постарали да ги покажат като интересни и колоритни личности, но усилията им са били по-често пъти напразни. Постиженията на Микеланджело, Бетховен, Пикасо или Айнщайн са грандиозни в техните поприща, обаче частният им живот, мислите, действията от ежедневието им едва ли биха оправдали друго мнение освен това, че всичко казано и направено от тях се смята за интересно заради специалните им постижения. Според дефиницията, която използвам тук, една от най-креативните личности в това проучване е Джон Бардийн. Той е единственият учен, получил две Нобелови награди за физика. Първата е за откриването на транзистора, а втората – за теорията за свръхпроводимостта. Малцина притежават толкова обширни и задълбочени познания по физика. Но да се беседва с Бардийн за нещо друго, освен за работата му, не беше никак лесно. Умът му следва абстрактни пътища, а той самият говори бавно, колебливо, без капка задълбоченост или интерес към темите от „реалния живот“.

Напълно възможно е да има творчески принос, без творецът да е колоритен или самобитно креативен, както е възможно никой самобитно креативен човек да не допринесе с нищо за развитието на обществото.

И трите вида креативност обогатяват живота като го правят по-интересен и пълноценен. В този контекст обаче аз се фокусирам предимно върху третата употреба на термина и изследвам какво е свързано с тази креативност, която оставя следа в обществената матрица.

Към книгата