Публикувано на

Откъс от “Книгата за Литературата”

Откъс от “Книгата за Литературата”
Откъсът е от книгата „Книгата за Литературата“. Книгата разкрива дългия и сложен път на литературата от древни времена до наши дни.

Разказването на истории е старо като човечеството. Традицията да се предават с думи събитията и вярванията на човешките общности датира от времената, когато хората за първи път сядат около огъня и си разказват приказки. Историята се съхранява под формата на легенди и митове, които се предават от поколение на поколение и предлагат отговори на загадките на Вселената и нейните творения.

Писмените разкази възникват успоредно с древните цивилизации, но изобретената от човека писменост първоначално обслужва прости и прозаични цели, например документирането на сделка между търговци или пресмятането на количество стоки. Хилядите клиновидни глинени таблици, открити край Угарит в Сирия разкриват, че през 1500 г. пр.Хр. писаното слово вече има писмен характер.

Скоро писмеността се превръща от средство за осигуряване на информация в инструмент за запазване на устно предавани истории, които са неразделна част от всяка култура, също и на обичаите, представите, нравите и социалното устройство на обществото. Това води до първите примери на писмени художествени творби, представени от епичните истории на Месопотамия, Индия и Древна Гърци и от по-философските и исторически текстове на Древен Китай. Както Джон Стайнбек лаконично се изразява в речта си при получаването на Нобелова награда през 1962 г. „Литературата е толкова стара, колкото речта. Тя израства от човешката потребност за нея и нуждата не се променя, само става още по-голяма.“

Мис Бингли от романа „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин може и да звучи глупаво, когато обявява, че „от всички неща книгата най-трудно омръзва“, но това мнение звучи правдиво за всеки от нас. Въпреки почти безкрайните забавления, с които се сблъскват хората днес, литературата продължава да удовлетворява. Духовни или психологически нужди и отваря съзнанието на читателите към света и невероятното му многообразие. Някои творби, написани преди стотици години, продължават да ни очароват и забавляват и днес сложни постмодерни текстове могат да ни подложат на крайно изпитание, но въпреки това ни държат в плен, нови романи ни се струват толкова свежи, че се четат така, сякаш думите току що са били измислени.

Що е то литература?

Макар простото определение за „литература“ да е „всичко, което е записано“, понятието е започнало да се свързва предимно с художествената проза, драма и поезия и да се оценява с помощта на неизмеримите качествени показатели ценности превъзходство. Тези стойности са съществен елемент от литературния канон, служещ за целите на академичните проучвания и литературната критика, които се развиват от средата на ХІХ век. Терминът „канон“ е заимстван от църковните канони на разрешени религиозни текстове.

Литературният канон – сбор от творби, които по всеобщо съгласие притежават изключителни качества – е съставен почти изцяло от познати произведения на западноевропейската литература.

От средата на ХХ век културните и литературни критици полагат големи усилия да разклатят канона, като оспорват авторитета на тези списъци с творби на „мъртви бели европейци“. Идеята за утвърден канон на „велики творби“ остава в сила като полезна рамка, но вместо терминът да се използва като определение на един и същ набор от заглавия, смисълът му се разширява с всяко следващо поколение, което преразглежда идеологията и властовите структури, определящи избора на предишните поколения и поставя въпроса защо други творби са били изключени от списъка. Ако изучаваме механизмите, по които се създава литература и анализираме мястото й в канона, може би ще станем по-добри читатели.

В този дух настоящата книга включва много заглавия, които традиционно се смятат за „велики творби“, но проучва мястото им в по-широката рамка на литературната история и сред по-богата смесица от произведения от целия свят. Те застават до по-нови текстове, които дават израз на някои гласове, заглушавани през вековете от социални структури като колониализма и патриархата, както и от европейското господство над литературата.

Изборът на книги

Тази книга предприема хронологично пътешествие през литературата и използва за ориентири по пътя повече от 100 книги. Тя подхожда глобално и разглежда широк кръг художествени текстове от различни култури, с които мнозина читатели може да не са се срещали преди. Избраните творби в Книгата за литературата са или образци на своеобразен писателски стил, или техника, или представляват общност или течение, поели в нова посока, която впоследствие е възприета от други съвременни писатели или променена от бъдещите поколения.

Творбите са подредени хронологично, за да се подчертае появата на литературни нововъведения на фона на социални и политически събития от дадена епоха. През ХVІІ и ХVІІІ век например, френската литература прави преход от Молиеровите неокласически комедии на нравите към Волтеровите сатири, които подкопават основите на просвещенския оптимизъм, а по-късно и към безмилостно описание на упадъчната френска аристокрация, показана в романа на Шодерло дьо Лакло „Опасни връзки“, който излиза в навечерието на Френската революция. Тези литературни промени неизбежно се застъпват, защото писателите въвеждат техники, които се нуждаят от време, за да се утвърдят като общоприети норми, а други автори продължават литературните традиции отпредишни епохи.

Списъците винаги са спорни, вероятно стотината посочени тук книги могат многократно да се заменят със други сто. Те не са представени като окончателен списък от „задължителни четива“, а всяка книга е поставена в рамките на определен фокус или контекст, подкрепен от хронологично описани сходни литературни явления и събития. Препратките свързват книгите с творби от сроден тип или с такива, които са повлияли от обсъжданата книга, освен това са изброени над двеста заглавия за допълнителен прочит с цел читателят да проучи по-подробно литературния пейзаж на дадена епоха.

Литературната история

Преди около 4 хиляди години първите писмени разкази се появяват под формата на поеми, например „Епос за Гилгамеш“ в Месопотамия и „Махабхарата“ в Индия, които се основават на устни традиции. Римата, ритъмът и метриката били основни помощници на паметта при възпроизвеждането на песни и устни разкази, ето защо не е чудно, че първите текстове са си служили с познати поетични похвати.

Много ранни писмени паметници са с религиозен характер – свещени текстове като Библията и Коранът разказват легенди за древната история е са повлияли на писаното слово векове напред.

Литературната форма, която впоследствие се превръща в гръцка драма, си служи с баладичен наратив и въвежда герои с индивидуален изказ, хор, който коментира действието и ясно разграничава категориите „комедия“ и „трагедия“, които се използват и до днес. Приказките, откоито е съставен арабския сборник „Хиляда и една нощ“, са с различен произход, но тази художествена проза, написана на прост език, си служи с техники, които в крайна сметка се превръщат в основа на модерните романи като например, рамковата композиция, въвеждане на история в рамките на друга история, противопоставянето на и включването на повтарящи се теми.

Макар през продължителното Средновековие да не липсват примери за светски литературни постижения, например англосаксонската поема „Беоулф“ и рицарските романи, в западната литература господстват религиозните текстове на латински и гръцки. През Ренесанса обединената енергия на новите философски търсения и чистата фантазия правят възможни литературните нововъведения. Тайната движеща сила на Ренесанса са новите преводи на старогръцки и римски текстове, които освобождават учените от църковните догми. Въз основа на древната мъдрост, се изгражда хуманистична образователна програма, която включва обучение по философия, граматика, история, езици. Библията е преведена на местна реч, което позволява на християните да общуват директно със своя Бог. Печатарската преса на Гутенберг въвежда книгите в живота на обикновените хора, а автори като Джефри Чосър и Джовани Бокачо превръщат всекидневието в литературен сюжет. В началото на ХVІІІ век Мигел де Сервантес и Даниел Дефо дават на света творбите, които мнозина учени определят като първи романи. Публикувано е „Първо фолио на Шекспировите пиеси“.

Към книгата