Публикувано на

Откъс от “Изкуството на победата” на Фил Найт

Откъс от “Изкуството на победата” на Фил Найт
Откъсът е от книгата „Изкуството на победата. Автобиография на създателя на Nike“ на Фил Найт. Това е автобиография на Фил Найт – съоснователя на най-голямата в света компания за спортни стоки, обувки, дрехи и оборудване. В нея се преплитат важни епизоди от живота на компанията Nike с епизоди от личния живот на нейния създател.

Нощ

Много обичаме да ходим на кино. Винаги сме обичали. Но тази вечер сме изправени пред дилема. Изгледахме всички филми с насилие, които Пени най-много харесва, така че ще се наложи да рискуваме и да излезем извън зоната си на комфорт, като пробваме нещо по-различно. Може би някоя комедия.

Прелиствам вестника.

– Какво ще кажеш за „Ритни камбаната с финес“ – в кино Century. Джак Никълсън и Морган Фрийман?

Тя се мръщи: може би.

Коледа е, 2007 г.

Оказва се, че „Ритни камбаната с финес“ изобщо не е комедия. Това е филм за смъртността. Двама мъже – Никълсън и Фрийман – и двамата в последен стадий на рак, решават да прекарат оставащите им дни, вършейки всички онези забавни и откачени неща, които винаги са искали да направят, за да оползотворят по най-добрия начин времето си, преди да ритнат камбаната. Изминал е един час от началото на филма, а няма нито един повод за смях.

Освен това има толкова много странни и обезпокояващи паралели между филма и моя живот. Първо, Никълсън винаги ми напомня за „Полет над кукувиче гнездо“, а това ме подсеща за Киси, която пък ме връща към дните, прекарани в Орегонския университет. Второ, на едно от първите места в списъка на героя на Никълсън, е да види Хималаите, а това ме пренася в Непал.

Но преди всичко героят на Никълсън има личен асистент – нещо като син, на име Матю. Той дори прилича малко на моя син. Има същото небрежно катинарче.

Когато филмът свършва и пускат осветлението, двамата с Пени с облекчение ставаме и се завръщаме сред ярката светлина на реалния живот…

… У дома Пени си взема ръкоделието, а аз си наливам чаша вино. Изваждам един бележник, за да прегледам бележките и списъците си за следващия ден. За пръв път от толкова време … той е празен.

Сядаме да гледаме новините в 23 часа, но мислите ми са много далече. Носят се, реят се, пътуват във времето. Напоследък това е познато усещане.

Склонен съм да прекарвам голяма част от деня, завръщайки се в детството. Незнайно защо, много мисля за дядо си. Бъмп Найт. Той нямал нищо, съвсем нищо. И все пак успял да спести пари, за да купи чисто нов Форд, модел Т, с който се преместил заедно с жена си и петте си деца от Уинебаго, Минесота, чак в Колорадо, а оттам в Орегон. Разказвал ми е, че не си направил труда да вземе шофьорска книжка, просто решил и тръгнал. Докато се спускал по скалистите планини с тази дрънчаща и тресяща се купчина ламарина, той постоянно я хокал: „Стой, СТОЙ, мътните да те вземат!“ Толкова много пъти съм чувал тази история от него, а и от лели, чичовци, братовчеди, че имам чувството, че съм бил там. В известен смисъл е така.

По-късно Бъмп си купи пикап и много обичаше да качва внуците си отзад и да ни вози в града, за да върши работа. По пътя винаги спираше в пекарната в Съдърлин и ни купуваше по една дузина понички с глазура. Трябва само да погледна синьото небе или белия таван (всеки празен екран върши работа), за да видя как съм провесил босите си крака от каросерията, докато усещам свежия зелен вятър по лицето си и ближа глазурата на някоя топла поничка. Дали бих могъл да рискувам толкова, да проявя такава смелост, да вървя по острието на бръснача в предприемачеството, между сигурността и катастрофата, без първите основи на онова чувство на блаженство, на сигурност и задоволство? Едва ли.

След четиридесет години като президент на Nike

След четиридесет години като президент на Nike се оттеглих и оставих компанията в добри ръце, струва ми се и в добро състояние. Продажбите за миналата 2006 г. възлизаха на 16 милиарда долара. Тези на Adidas бяха 10 милиарда долара. Нашите обувки и облекла се продават в пет хиляди магазина по света, а служителите ни са десет хиляди. Само в китайската ни операция в Шанхай са 700. А Китай, нашият втори по големина пазар, вече е най-големият производител на обувки. Изглежда онова пътуване през 1980 г. си струваше.

Петте хиляди служители в международната ни централа в Бийвъртън се помещават в университетски кампус от рая, с двеста акра гориста пустош, изпъстрена с течащи потоци и осеяна с девствени бейзболни игрища. Сградите са кръстени на мъжете и жените, които ни дадоха нещо повече от своите имена и реклами.

Като председател аз още ходя в офиса си през повечето дни. Оглеждам се из всички тези сгради и виждам не сгради, а храмове. Всяка сграда може да бъде храм, ако човек я превърне в такъв. Често пъти си мисля за онова паметно пътуване, когато бях на двадесет и четири. Спомням си как стоях високо над Атина и се взирах в Партенона и винаги успявах да преживея усещането, че времето спира.

Сред сградите в кампуса по алеите има огромни транспарантни снимки на суперспортисти, легенди, гиганти и титани, които превърнаха Nike в нещо повече от марка.

Джордан.

Кобе.

Тайгър.

Не мога да не мисля за моето околосветско пътешествие.

Река Йордан.

Загадъчното Кобе в Япония.

Онази първа среща в Onisuka, на която помолих мениджърите за правото да продавам маратонки Tiger…

Възможно ли е това да съвпадение? Мисля си за многобройните офиси на Nike по света. Във всеки един от тях, независимо от държавата, телефонният номер завършва на 6453, което се изписва като Nike на клавиатурата. По чиста случайност, от дясно наляво това образува най-доброто време на Пре в бягането на една миля, до десета от секундата: 3:54,6.

Казвам по чиста случайност, но дали е така? Имам ли право да мисля, че някои съвпадения не са просто съвпадение? Ще ми бъде ли простено, ако си мисля или се надявам, че вселената или някакъв насочващ демон ме е побутвал и ми е нашепвал? Или просто си е играл с мен? Наистина ли е просто щастлива географска случайност, че най-старите обувки, открити някога, са чифт сандали на 9000 години, извадени от пещерата н Орегон?

Нима това няма нищо общо с факта, че тези сандали са намерени през 1938 г. – годината, в която съм роден?

Винаги се вълнувам и усещам прилив на адреналин

Винаги се вълнувам и усещам прилив на адреналин, когато минавам през кръстовището на двете главни улици в кампуса, всяка от които е кръстена на някой от основателите на Nike По цял ден и всеки ден пазачът на главния вход дава едни и същи указания на посетителите: „Трябва да поемете по Бауърмън Драйв до Дел Хейс Уей…“ Освен това ми е приятно да се разхождам покрай оазиса в центъра на кампуса, японските градини Nissho Iwai.

В известен смисъл нашият кампус е топографска карта на историята и развитието на Nike Той е и жив, ярък израз на онова жизненоважно човешко чувство, може би най-важното от всички след любовта – това е благодарността.

Най-младите служители в Nike го притежават. В изобилие. Те много се вълнуват от имената на улиците и сградите, както и от миналото. Както и Матю се моли за приказка за лека нощ, така и те настояват за разкази за миналото. Препълват конферентната зала всеки път, когато Удъл или Джонсън ни гостуват. Дори създадоха дискусионна група, неофициален научноизследователски център, за да запазят онова първоначално усещане за иновации. Наричат се „Духът на 1972 г.“, което изпълва сърцето ми.

Но не само младите хора в компанията почитат историята. Спомням си юли 2005 г. По средата на някакво събитие, не помня кое, Леброн Джеймс ме помоли да поговорим насаме:

– Фил, може ли да те видя за малко?
– Разбира се.
– Когато за пръв път подписах с вас – каза ми той – не знаех много за историята на Nike. Затова и проучих.
– Така ли?
– Ти си основателят.
– Всъщност, съосновател. Да, това учудва много хора.
– И Nike се е родила през 1972 г.
– Ами, родила…? Да, предполагам.
– Точно така. Затова отидох при моя бижутер и го помолих да ми намери „Ролекс“ от 1972 г.

Той ми подаде часовника. Гравиран е: “С благодарности за това, че рискувахте с мен.“

Както обикновено, не казвам нищо. Не зная какво да кажа.

Това не беше точно риск. Той беше почти сигурен. Но е прав, че рискувахме с хора. Може да се каже, че само това правехме.

Към книгата