Откъс от “Изгубени връзки на Йохан Хари

Откъс от “Изгубени връзки на Йохан Хари
Откъсът е от книгата „Изгубени връзки. Истинските причини за депресията и как да се избавим от нея“ на Йохан Хари. Книгата разглежда депресията и тревожните състояния, като показва примери за пациенти, които са се справили успешно с проблемите благодарение на определени нагласи, които търпеливо са изграждали, без прием на медикаменти.

По ирония на съдбата новината, че депресията и тревожността не се причиняват от химичен дисбаланс, ме извади от равновесие. Веднъж един човек ми каза, че да обясниш на някого защо страда е едно от най-важните неща, които можеш да направиш за него. Да го лишиш от обяснение е също толкова важно: чувствах се като кораб в открито море, на който някой изведнаж е махнал перилата на палубата.

Започнах да търся друго обяснение. Едва доста по-късно, когато за първи разговарях с една жена от Аризона на име Джоан Качиоторе, започнах да напипвам контурите на друг начин на мислене по този въпрос. Той щеше да насочи пътя ми в съвсем различна посока.

„Миличка – казал лекарят на Джоан – просто ти трябва малко повече внимание.“ От три седмици имала изключително болезнени контракции и смятала, че има нужда от лекарска помощ. Била изключително старателна по време на бременността си – дори не дъвчела дъвка с аспартам, защото се притеснявала това да не навреди на бебето. Затова продължила да настоява: „Контракциите са много болезнени – не ми се виждат нормални.“Въпреки това лекарят не отстъпвал: „Напротив, всичко си е наред.“

Когато най-после отишла в болницата, за да роди, доста бързо разбрала, че нещо не е наред: „Имам още три деца, така че знаех какви звуци би трябвало да се чуват в родилната зала.“ Около нея царял хаос, а лекарският екип бил видимо паникьосан. Имала контракции, продължаващи по една минута, които се повтаряли на 30 секунди.

Докато напъвала толкова силно, колкото можела, научила, че лекарите не долавят сърдечния ритъм на бебето. Тя се напъвала още по-силно и усетила, че напуска тялото си и се наблюдава отгоре. „Помня как наблюдавах себе си. Краката ми трепереха. Не можах да спра да треперя. Когато тя се роди, очите ми бяха плътно затворени… Стремях се да я извадя от мен колкото е възможно по-бързо.“

Когато бебето излязло, лекарите взели решение – без да се допитат до Джоан – да сне се опитат да го съживят. Те го подали на тогавашния съпруг на Джоан и той нежно й казал: „Имаме си прекрасна дъщеричка.“ …

Три месеца след смъртта на дъщеря си Джоан тежала 40 килограма. „Ни мисля, че мога да го понеса – каза ми тя. Чувствах, че умирам. Всяка сутрин отварях очи и си казвах, че не искам да бъда тук. Не искам повече да се чувствам така. Не мога да правя това повече.“ …

През последните години Джоан завършила клинична психология и станала професор по социални дейности в Държавния университет в Аризона. Нейната специалност е травматична загуба, тя работи с хора, загубили любим човек при ужасяващи обстоятелства. Тя забелязала, че когато пациентите й получат такава диагноза, те започват да поставят под съмнение собствените си чувства, да се съмняват и затварят в себе си.

След като видяла това да се случва безброй пъти, започнала да проучва как се диагностицира депресията и да публикува статии, посветени на един неин конкретен аспект. Начинът, по който се предполага лекарите да разпознават депресията, е изложен в „Диагностичен и статистически наръчник“, претърпял до момента пет издания. Това е всъщност „библията“, по която общопрактикуващите лекари в САЩ поставят диагноза за депресия и тревожност, а освен това има и огромно влияние в цял свят. За да ти бъде поставена диагноза депресия трябва ежедневно да изпитваш пет от девет симптома – например потиснатост, липса на стремеж към удоволствия, чувство за непълноценност.

Когато започнали да прилагат тези критерии обаче, лекарите забелязали нещо странно. Почти всеки, който скърби за близък човек, отговаря на клиничните критерии за депресия. Ако се придържате към тях, ще стигнете до извода, че почти всички хора страдат от психично заболяване.

Този извод смущава много лекари и психиатри. По тази причина авторите на Наръчника въвеждат изключение за този тип хора.

Според тях може да демонстрираш симптомите на депресия и въпрекитова да не бъдеш диагностициран с депресия само при едно условие – ако наскоро си преживял загубата на близък човек. След като загубиш бебе, сестра или майка може да имаш симптомите в рамките на една година, без да се счита, че традаш от психично заболяване. Ако обаче продължиш да изпитваш душевни страдания и след изтичането на този краен срок, ще ти бъде поставена диагноза психично разстройство. Много години са минали оттогава и са публикувани много издания на Наръчника, като времевата граница винаги се променях – първоначално е сведена до три месеца, след това до един месец и най-накрая – до две седмици.

„За мен това е огромно оскърбление – каза ми Джоан. Това не е просто пренебрежение към скръбта ни и към връзката ни (с починалия), а оскълбление към любовта. Защо скърбим? Яко съседът ми от другата страна улицата умре и аз не го познавам добре, мога да си кажа „Това е ужасно за роднините му“, но няма да скърбя за него. Когато обичаме някого, ние скърбим за него. Скърбим, защото сме обичали. Да се каже, че ако скръбта продължи след една изкуствено поставена граница, това е проява на патология, заболяване, което следва да се третира с лекарства, но това е по мнението на Джоан отрицание на човешката същност.

Според Джоан мъката, която ни носи скръбта, не е чисто ирационална, тя е необходимост. „Аз не искам да преодолея нейната смърт – казва Джоан за собствената си дъщеря. Така поддържам връзка с болката от нейната смърт и това ми помага да работя със сърце, изпълнено със състрадание.. Стремя се да живея толкова пълноценно, колкото мога. Превърнала съм чувството на вина и срам, усещането, че бях предадена, в инструмент, чрез който помагам на другите. В известен смисъл това е начинът ми да изкупвам вината си и да й казвам ежедневно, че съжалявам. Съжалявам, че не въведох бебето си по безопасния начин в този свят. Ето защо любовта ми ще влезе чрез мен в този свят.“

Това осигурило на Джоан разбиране за болката на другите, което било недостъпно за нея преди. „Това ме прави по-сила – казва тя – дори в най-уязвимите ми места.“

Към книгата