Публикувано на

Откъс от „Елементът“ на Кен Робинсън и Лу Ароника

Откъс от "Елементът" на Кен Робинсън и Лу Ароника
Откъсът е от книгата „Елементът. Как всичко се променя, когато откриете страстта си“ на Кен Робинсън и Лу Ароника. Това е вдъхновява книга за таланта, страстта и постиженията, написана от Кен Робинсън – световно признат авторитет в сферата на креативността, образованието и развитието на човешкия потенциал.

Историята на Джилиан Лин

Джилиан е само на осем години, но бъдещето й вече е изложено на риск. В училище нещата не вървят, поне според изискванията на учителите й. Закъснява с домашните, краснописът й е ужасен и се представя зле на тестовете. И не само това, тя разваля дисциплината на целия клас – или се върти и вдига шум, или става и отива до прозореца, което заставяло учителя да спре урока и да я върне обратно наз мястото, или разсейва децата наоколо. Джилиан не се безпокояла особено от това – била свикнала да бъде мъмрена от авторитетни възрастни и не смятала, че е трудно дете. Но учителите били силно обезпокоени. Така се стигнало до момента, в който училището изпратило писмо до родителите й.

Според учителите Джилиан има проблеми с възприемането и за нея би било по-добре да се премести в училище за деца със специални нужди. Това се случило през 30-те години на миналия век. Мисля, че днес биха казали, че тя има синдром на хиперактивност и дефицит на вниманието (ХАДВ), и биха й предписали риталин или друго подобно лекарство. Но по онова време все още не била открита епидемията на ХАДВ и не е било възможно да се постави като диагноза. Хората не са знаели, че може да имат такъв синдром, и е трябвало да живеят без него.

Родителите на Джилиан се обезпокоили от писмото и решили да предприемат нещо. Майка й я облякла с най-хубавата й рокля, сложила й най-новите обувки, вързала й косата на опашка и я завела на консултация при психолог, страхувайки се, че ще чуе най-лошото.

Джилиан ми каза, че си спомня как са я поканили да влезе в голяма стая с дъбова облицовка и богата библиотека с красиви книги. В близост до огромно бюро стоял внушителен мъж с шарено сако. Той я повел към най-далечния край на стаята и й казал да седне в един кожен фотьойл. Краката й не стигали пода, а седенето на едно място я заставило да бъде много внимателна. Изнервена заради впечатлението, което ще направи, тя седнала на ръцете си, за да не може много-много да шава.

Психологът се върнал до бюрото си и през следващите 20 минути задавал на майка й въпроси, свързани с трудностите на Джилиан в училище и с това какво училището смята за проблем в поведението й. Въпреки че нито един въпрос не бил отправен към Джилиан, през цялото време психологът я следял внимателно. Това я карало да се чувства неудобно и буквално я объркало. Дори и на тази крехка възраст, тя знаела, че този човек ще изиграе съществена роля в нейния живот. Много добре разбирала какво означава да ходиш в „специално училище“ и не искала да има нищо общо с това. Интуитивно усещала, че няма реален проблем, независимо, че останалите смятали, че има. По отговорите на майка й, дори и тя самата би могла да си помисли, че има проблем.

Може би са прави, помислила си Джилиан.

И изведнъж разговорът между психолога и майка й спрял. Мъжът станал от бюрото, тръгнал към фотьойла и седнал до малкото момиченце.

„Джилиан, ти бе много търпелива и ти благодаря, казал той. Страхувам се, че ще трябва да проявиш още малко търпение. Сега трябва да поговоря с майка ти на четири очи. Ще излезем за няколко минути. Не се безпокой, няма много да се бавим.“

Джилиан кимнала разбиращо и двамата възрастни я оставили сама в стаята. на излизане психологът заобиколил бюрото си и пуснал радиото.

Като излезли в коридора, казал на майката: „Постойте тук за момент и гледайте какво ще направи дъщеря ви.“ На стената имало двойно огледало и те можели да наблюдават Джилиан, без тя да ги вижда. Почти веднага момиченцето станало и започнало да танцува. Двамата възрастни я погледали няколко минути, смаяни от грациозността й. Всеки бил забелязал, че има нещо естествено – вродено – в движенията на Джилиан. Точно както със сигурност са видели изписаното удоволствие на лицето й.

Накрая психологът се обърнал към майката с думите: „Знаете ли, г-жо Лин, Джилиан не е болна. Тя е танцьорка. Запишете я в танцувално училище.“

Попитах Джилиан какво е последвало. Тя ми казал, че майка й постъпила точно както я посъветвал психологът. „Нямам думи да ти кажа колко прекрасно бе, споделя Джилиан. Влязох в една стая, пълна с хора като мен. Хора, които не могат да стоят на едно място. Хора, които трябва да се движат, за да мислят.

Започнала да ходи на танци всяка седмица и се упражнявала вкъщи всеки ден. По-късно кандидатствала в Кралското балетно училище в Лондон и я приели. После се присъединила към трупата на Кралския балет, станала солистка и танцувала по целия свят. Когато тази част от кариерата й свършила, основава своя трупа и продуцира много успешни спектакли в Лондон и Ню Йорк. Случайно среща Ендрю Лойд Уебър и става хореограф на някои от най-успешните мюзикъли в историята, сред които „Котките“ и „Фантомът от операта“.

Малката Джилиан, момиченцето с неясно бъдеще, става известна в целия свят като Джилиан Лин – един от най-успешните хореографи в наши дни, човек, доставил наслада на милиони хора и спечелил милиони долари. Това се е случило, защото някой погледнал дълбоко в очите й – някой, който е виждал деца като нея и знаел как да разчете знаците. Друг би й предписал лекарства и би я заставил да се успокои. Но Джилиан не била проблемно дете. Не е имало причина да я пращат в училище за деца със специални нужди.

Тя просто е имала нужда да бъде себе си.

Историята на Терънс Тао

На две години Терънс Тао се научава да чете, гледайки „Улица Сезам“, и се опитва да научи другите деца да смятат, като използва кубчета. За една година се научава да извършва операции и с двуцифрени числа. Преди деветия си рожден ден се явява на теста SAT-M (специална математическа версия на теста SAT, на който се явяват основно кандидати за колежи) и постига 99%. На 20 години вече има докторска степен, а на 30 печели наградата Фийлдс медал (Fields medal), която се приема за Нобелова награда в математиката, и наградата „Макартър“.

Д-р Тао е изключително надарен. Печели си прозвището Моцарт на математиката и лекциите му, лекции по математика, привличат огромен брой слушатели. Академичната му кариера подсказва, че може да постигне успех в различни дисциплини, но истинското му призвание, откриването на Елемента, идва чрез математиката още когато е дете.

Тао споделя в интервю:

„Спомням си като дете колко силно бях впечатлен от схемите и загадките на математическите символи.

Мисля, че най-важното за стимулиране на интереса към математиката е да се даде свобода на човек да си играе с математиката – да се поставят малки предизвикателства, да се измислят малки игри и т.н.

За мен бе много важно, че имах добри ментори, с които да обсъждам математическите забавления. Формалната среда на класната стая, разбира се, е най-подходяща за научаване на теории и техните приложения и за разбиране на материята като цяло, но не е добро място, ако искаш да се научиш да експериментираш.

Вероятно една черта от характера помага – да можеш да се фокусираш, както и още една – упоритостта. Ако в клас бяхме учили нещо, което не разбирах напълно, не намирах покой, докато не успея да го разбера. Винаги ме притесняваше защо обяснението не върви ръка за ръка със съответния материал, както би трябвало да бъде.

Често посвещавах много време да разбера прости неща, но исках да ги разбера от всяка гледна точка, което изключително много помага, ако искаш да продължиш навътре в темата.“

В друго интервю д-р Тао споделя:

„Не притежавам никакви магически способности. Вглеждам се в един проблем и той ми напомня на нещо, което вече съм разрешил. Решавам, че щом нещо веднъж ми е помогнало да разреша някой проблем, пак ще проработи.

Когато нищо не стане, прилагам малък трик, който малко да подобри нещата. Играя си с проблема и след известно време разбирам какъв е точно. Ако експериментирам достатъчно, започвам да разбирам проблема по-задълбочено.

Тук не става въпрос дали си умен или бърз. Прилича на изкачването на стръмна скала – ако си достатъчно силен и бърз и имаш много въжета, ще ти помогне, но за да успееш, трябва да избереш точния път към върха.

Да смяташ бързо и да знаеш много факти те поставя в ситуацията на катерача, който е в добра физическа форма, бърз е и разполага с достатъчно въже, но продължава да ти е нужен план – това е трудната част – и трябва да видиш голямата картина.“

Терънс Тао вероятно често се озовава в зоната. Освен, че се е родил със странни умения, той е и изключителен късметлия, защото е намерил своя Елемент в много ранна детска възраст. Открил е мястото, на което неговите умения и страстта му се срещат, и никога не се е обърнал назад.

Това, което е имало голямо значение за него, може да се окаже изключително важно и за нас. Мисля, че е много съществено, че е открил своята страст на такава крехка възраст и е могъл да я изрази още докато е бил с памперси. (Не съм сигурен дали д-р Тао е бил с памперси на две години. Може да е проявил гениалност и в това отношение.) Той е успял да бъде това, което носи в себе си по рождение, преди светът да му наложи своите ограничения (за ограниченията ще говорим по-късно в книгата). Никой няма да се осмели да каже на д-р Тао да спре да се занимава с математика, защото като адвокат би изкарвал повече пари. По този начин той и много други като него могат необеспокоявани да вървят по пътя към своя Елемент.

Но в същото време те представят път. Показват ни колко е важно да задаваш съществени въпроси: Ако всичко зависи само от мен – ако не трябва да се безпокоя за прехраната си или какво мислят другите, какво най-много бих искал да правя?

Терънс Тао вероятно никога не се е чудил какво ще прави с живота си. Вероятно не се е подлагал на тестовете на Майерс-Бригс или Херман, за да вземе решение по кой път да тръгне. Но ние, останалите, трябва да видим бъдещето си и бъдещето на нашите деца, колеги и общността с феноменалната за децата простота още когато се проявяват талантите ни за пръв път.

Простичко казано, означава да се вгледаме в очите на децата си и в очите на всички, за които ни е грижа, и да се опитаме да разберем кои са те всъщност, а не да подходим с готов шаблон, в който очакваме да се впишат. Това са направили психологът за Джилиан Лин и родителите на Мик Флийтууд и на Ева Лорънс (бел. ред.: хора, за които също става дума в „Елементът“). Ако им дадем свободата, те какво биха избрали? С какво биха се занимавали с желание? какви дарби притежават? Какво ги вълнува най-силно? Какви въпроси задават най-често и какво забелязват от света около тях?

Трябва да разберем какво ги води тях, а и нас, към зоната.

И да определим какво влияние оказва върху останалата част от живота ни.

Историята на Ариана Хъфингтън

През 60-те години на миналия век Ариана Стасинопулос е тийнейджърка в Гърция. Тя има голяма и вдъхновяваща мечта. В едно списание вижда снимка на университета „Кембридж” в Англия. Била е само на 13 години, но решава да учи там. Всеки, на когото разказва, включително приятелите и баща й, казват, че идеята е смешна. „Кембридж” е един от най-престижните университети в света, тя е момиче, таксата е много висока, няма връзки там. Никой не я взема насериозно. Никой, освен самата Ариана. Това е. И още един човек.

Майка и решава, че трябва да разбере дали мечтата на Ариана е дори и мъничко възможна. Прави проучване и научава, че Ариана може да кандидатства за стипендия. Дори намира евтини билети да отидат до Англия и да видят лично „Кембридж”. Изключително точен пример за визуализация. Полетът до Лондон е дълъг, а дъждът не спира през целия им престой. Ариана и майка й не се срещат с никого от университета. Просто се разхождат наоколо и си представят какво би било, ако Ариана е там. Това прави мечтата й още по-неустоима и тя кандидатства веднага щом отговори на изискванията за прием.

За нейна радост и за учудване на всички (освен на майка й), Ариана печели стипендия и я приемат в „Кембридж”. На 16 години тя се премества в Англия и завършва магистратура по икономика. На 21 става първата жена – президент на известния дискусионен клуб „Кембридж Юниън”.

Ариана Хъфингтън днес живее в Съединените щати и е автор на 11 книги за история на културата и политика, редовно пише за национални медии и е водеща на популярното предаване „Ляво, дясно & център”, което се излъчва по Националното обществено радио. През май 2005г. пуска „Хъфингтън Поуст” – новинарски сайт, който става „една от най-четените и най-често цитирани медийни марки в интернет”. През 2006г. списание „Тайм” я включва в класацията си на 100-те най-влиятелни личности.

От гледна точка на успеха, който е постигнала, Хъфингтън споделя, че основните пречки по пътя към осъществяване на желанията са собствените ти съмннеия и неодобрението на околните. И допълва, че според нея при жените това важи с особена сила.

„Изумявам се колко често, когато каня жени да пишат за „Хъфингтън Поуст”, им е трудно да повярват, че това, което могат да кажат, има смисъл, дори и утвърдени авторки…

Прекалено често според мен ние като жени сами се спираме да опитваме, защото не искаме да рискуваме да се провалим. Толкова високо ценим одобрението на другите, че не ни се иска да поемаме рискове.”

Жените продължават да имат трудни отношения с властта и проблеми с преодоляване на препятствията по пътя към това да бъдеш лидер. Продължава да живее вътрешният страх, че ако жената е властна, ще бъде възприета като безскрупулна, нахална или рязка – все епитети, които уцелват нашата женственост. Все още работим върху преодоляване на страха, че властта и женствеността се изключват.”

Хъфингтън разказва, че два ключови фактора й помагат да преследва детската си мечта. Първия е, че тогава не е разбирала в какво иска да се забърка.

„За пръв път вкусих лидерството в ситуация, в която бях пренебрегван аутсайдер. Беше в колежа точно когато станах президент на дискусионния клуб „Кембридж Юниън”.

Аз съм израсла в Гърция, никога не бях чувала за „Кембридж Юниън” или за „Оксфорд Юниън”, не знаех какво място заемат в английската култура и не бях натоварена с битуващите схващания, които възпираха британските момичета дори да си помислят да се кандидатират…

В този смисъл за мен бе благословия, че започнах кариерата си далеч от средата, в която бях израснала.

Разбира се, това ми създаваше и проблеми под формата на подигравки за акцента ми и чести унижения, че говоря смешно. Но и ме научи, че е много по-лесно да се справиш с мнението на другите, отколкото да се пребориш със собствените си преценки – страхове, които затваряме в себе си.”

Вторият фактор е непоколебимата подкрепа на майка й.

„Не мисля, че би било възможно без моята майка да постигна всичко това в живота си.

Майка ми ми създаде това сигурно място, това усещане, че ще бъде до мен независимо какво се случва и дали успявам, или се провалям. Тя ми даде нещо, надявам се да го дам на дъщерите си, което ми позволи да се прицеля в звездите, защото знаех, че и да не ги достигна, тя няма да ме обича по-малко. Помогна ми да разбера, че провалът е част от живота на всеки.”

Към книгата