Откъс от “Дълголетието” на Лидия Ковачева

Откъс от “Дълголетието” на Лидия Ковачева
Откъсът е от книгата „Дълголетието“ на Лидия Ковачева. Kнигата предлага прости и естествени методи за удължаване на живота и достигане на дълголетие в завидна физическа форма.

Една незабравима среща

Горещ юлски ден. Аз съм с група млади хора в една старопланинска крайпътна гостилничка. Обяд е. Чакаме междуселския автобус. Горещината е голяма и не ни се върви нито километър пеша. Влизаме на сянка и си поръчваме обяд. Там е многолюдно и шумно. След дълги уговорки със сервитьора ни се донасят желаните порции – кюфтенца, печенко – топли и ароматни, будещи апетит. И ние сме много шумни както всички наоколо.

Точно в този момент в гостилничката влиза висок старец – селянин с платнена торбичка на ръка. Поради липса на място той сяда да се храни на нашата маса, където се оказва единственият свободен стол. Старецът сяда и без да си поръчва нищо, развързва торбичката си,за да извади храната, която носи за своя обяд.

Това, което вади най-напред от торбичката, е тъкана салфетка, която той постила пред себе си. След това едно малко динче, черен домашен хляб и едно ножче костурче. Обядът му се състои от черен хляб и диня. Той се храни, за разлика от нас, спокойно, като последователно реже по малки парченца от хляба и динчето. От малкото динче той изяжда половината и част от хляба си. След като свършва с обяда си, дядото прибира обратно останалата част от динчето, парчето хляб и костурчето. Трохите от салфетката, след като са събрани в шепата, също са изядени. Накрая и платнената салфетка е прибрана в торбичката.

Още когато този човек седна на нашата маса, между него и нас започна разговор, от който разбрахме, че той е дядо Пенчо от Величковци, че се е отбил в гостилничката да обядва и същевременно да си направи малка почивка.

Беше тръгнал сутринта, като до момента беше изминал около 6 километра по козите пътечки на Стара планина, отивайки на гости у свои близки, и му оставаха още около 5 километра. Повечето от тези малки селца, по-скоро махали, пръснати из дебрите на планината, все още нямаха транспортни връзки, но техните обитатели, крайно пестеливи, често дори и да имаше автобус, предпочитаха да вървят пеш, икономисвайки парите за билет, особено когато времето е хубаво и … краката държат.

Междувременно разговорът между дядо Пенчо и моите компаньони – весели, шеговити и шумни – продължаваше. Той ни разказваше за своите внуци и правнуци и отговаряше на нашите нескончаеми въпроси с желание. Но докато дядо Пенчо говореше спокойно, с едно своеобразно чувство на достойнство, в държанието на моите спътници се промъкваше тон на превъзходство, понякога граничещо с безцеремонност, дори наглост. Особено неприятно ми въздействаше тяхното обръщение към стареца – „дядка“. Това будеше у мен реакция на недоволство и ми се искаше той да не го разбере. А той може би той действително не забелязваше това държание, гледайки на тях през призмата на своята доброта, а и може би имаше предвид, че пред него седят представители на града, „грамотни и учени“, които според него заслужават уважение. Ние всички наистина бяхме с образование, с претенции и самочувствие.

Разговорът продължаваше и въпросът дойде до годините. Когато дядо Пенчо ни каза, че е на 105 години, ние бяхме поразени. Очаквахме да чуем 70-80, но 105!… Всички вперихме в него очи. Впечатлението беше изключително силно. Пред нас седеше човек, преживял повече от един век!!! При това имаше толкова приятен външен вид! Кожата на лицето му, обгоряла от слънцето, беше като пергамент. От цялата му фигура лъхаше спокойствие.

Коментарите между нас веднага започнаха. Това, което най-много ни учудваше, беше, че с товара на неговите години той беше тръгнал да върви 11 километра, докато ние, които бяхме далеч от неговата възраст, се уморявахме дори от пътуването с автобус в този горещ ден. Когато влезе в гостилничката, дядо Пенчо не се беше оплакал нито от горещото време, нито от умора. Той вървеше така, като че ли идваше от съседната къща. Вървежът му беше лек и отмерен, само малко забавен.

Аз непрекъснато съпоставях стареца столетник с моите компаньони, с които той все още водеше разговор. Пред мен бяха два съвсем различни свята. Контрастът между тях беше очебиен. От едната страна ние, представителите на града и новата цивилизация – хората, израснали в света на книгите, на училищната атмосфера, на техническия прогрес. От другата страна – дядо Пенчо, представител на своя старопланински свят, все още неповлиян от новостите на градския живот, може би неграмотен, носител на остатъци от старата българска култура, все още тлееща по тези отдалечени кътчета като въглени в огнището. Той беше това, което беше научил от дядо, от баба, от родителите си и от ограничената си среда, в която беше съществувал.

Въпреки нашето съвсем неизискано държание, дядо Пенчо се отнасяше към нас с подчертано уважение. Може би той действително разбираше, че ние не сме си на мястото, но сигурно още от най-ранното си детство е бил учен и възпитаван, както беше във всички български семейства в миналото, да се уважава човекът, какъвто и да е той. А това остава правило за цял живот. Той говореше сдържано, щадейки достойнството не само на събеседника си, а и своето.

За проблемите на етичните отношения между хората са изписани томове книги, които на нас, образованите младежи, не ни бяха чужди, но ето че на практика се оказа, че те бяха по-добре познати на този, който може би не знаеше да чете. Вероятно философията на дядо Пенчо, че всяко нещо, което човекът прави, е за негова сметка.

Дядо Пенчо свърши своя обяд. Прости се с нашия чевръст сервитьор бай Младен и с готвача, с когото също беше познат, и със същата лека стъпка, с която беше дошъл, продължи прекъснатия си път.

Беше привършен и нашият обяд. Но какво беше положението на нашата маса – тя беше отрупана с чинии, чаши, шишета, прибори, по чиниите остатъци от гарнитури, храни, кокали, угарки от цигари, хартии, а корички от хляб и трохи се търкаляха не само на масата, а и под масата… Въпросът, който възникна за мен, беше дали дядо Пенчо не би се почувствал притеснен и виновен да остави след себе си, там, където се е хранил, такъв боклук и безпорядък.

Когато той си излезе, за момент на масата настъпи мълчание. Действително впечатлението беше силно въздействащо. След кратко мълчание и повече или по-малко замисляне коментарите започнаха наново. В изказванията на моите приятели се долавяше чувство на завист към дядо Пенчо, който носеше със себе си следите на слънцето, на борбата със земята, на мирния, смислен селски труд. Неусетно разговорът се пренесе към самите нас и нашите възможности да доживеем до неговите години. Въпреки че бяхме все още млади хора (най-възрастният между нас беше около 40-годишен), всеки вече носеше по някакво хронично заболяване. Моите бели дробове вече бяха поразени от туберколозата. Всички се оплакваха от гастрити, колити, язви, мигрени, умора, депресивни състояние и още много подобни болестни състояния – съвсем обикновени явления в цивилизования свят и съвсем непоказващи добро здраве, нито оптимистични перспективи за дълголетен живот. Но ето че автобусът дойде и ние също продължихме по своя път.

Срещата ни с дядо Пенчо беше съвсем кратка и можеше да се отчете като един от многото епизоди на всекидневието, но тя събуди у всекиго от нас много въпроси и много мисли. И може да се каже, че

СРЕЩАТА СВЪРШИ – ВЪПРОСИТЕ ОСТАНАХА.

Оттогава са минали много години. Това беше в моята младост. С дядо Пенчо се срещнахме и разминахме, но въпросите наистина останаха и главният, който ме занимава и до днес, търсещ все още своя отговор, беше:

КАКВО НИ Е НЕОБХОДИМО, ЗА ДА ДОЖИВЕЕМ ГОДИНИТЕ НА ДЯДО ПЕНЧО?

Към книгата