Публикувано на

Откъс от “Дао на водата” на Алън Уотс

Откъс от “Дао на водата” на Алън Уотс
Откъсът е от книгата „Дао на водата“ на Алън Уотс. Книгата изследва изследва Духа и реалните преживявания на светогледа Дао – древен източен начин на мислене, основан на естествената връзка между човека и Природата.

Полярността на ин и ян

Принципът на полярността е заложен в самата основа на китайското мислене и светоусещане, но не бива да го бъркаме с нашите представи за противопоставяне и противоборство. В метафорите на други култури светлината воюва с мрака, животът със смъртта, доброто със злото и положителното с отрицателното, в резултат на което в една по-голяма част от света се е наложил един идеализъм, според който трябва да приемаме първото и да отхвърляме второто. За традиционния китайски начин на мислене това е напълно безсмислено, все едно да лишиш електрическия ток от единия му полюс, а принципът на полярността гласи, че + и – (или „север“ и „юг“) са просто различни аспекти на една и съща система и изчезването на единия оттях ще доведе до изчезването на цялата система.

За хората, възпитани в юдеохристиянски дух, горното звучи кощунствено, защото в техните очи то отхвърля самата възможност за прогрес – още един идеал, произтичащ от линейната представа за време и история (която е съвършенно различна от цикличната).

Строго погледнато цялата западна технология е замислена с една цел – „Да направим света по-добро място за живот“, което ще рече удоволствие без болка, богатство без бедност и здраве без болести. Днес обаче е все по-очевидно, че нашите насилствени опити да осъществим този идеал с помощта на ДДТ, пеницилина, ядрената енергия, механизирания транспорт, компютрите, индустриализацията на земеделието, язовирните стени и това, че обществото призовава всеки свой член да бъде (поне привидно) „здрав и добър“, пораждат повече проблеми, отколкото разрешават.

И защо става така?

Защото се месим в една сложна система от взаимоотношения, която дори не разбираме. Вторачваме се в отделни нейни детайли, но тя самата ни се изплъзва, затрупвайки ни с нови и и нови детайли. Опитваме се да сграбчим света и да го контролираме, а той неизменно се изплъзва.

В подобна ситуация даосът няма да се стъписа, а ще потърси нейния смисъл. Ще попита: „Кое е това нещо, което винаги ми убягва, когато го преследвам?“ И отговорът ще е: „Ти самият.“

Идеалистите приемат Вселената като нещо различно и отделно от тях, т.е. като система от външни обекти, които трябва да бъдат подчинени. За даоистите тя не е просто същата, но и неотделима от тях, затова и Лаодзъ е бил в правото си да каже: „ Без да напускам дома си, аз опознавам целия всемир.“ А това предполага, че изкуството на живота е по-скоро навигация, а не воюване, ето защо е важно да долавяме спецификата на ветровете, приливите и отливите, водните течения, сезоните и принципите на разцвета и посърването, за да се възползваме от тях в действията си, а не да се борим срещу тях.

В този смисъл даоисткото отношение не се противопоставя на технологията per se. Всъщност написаното от Джуандзъ изобилства с препратки към занаятите и уменията, усъвършенствани по вече споменатия принцип – „да следваш органичния модел“ (ли). Което ще рече, че технологията е деструктивна само в ръцете на онези, които не осъзнават, че са един и същ процес с всемира. Нашата „свръх специализация“ в сферата на съзнателното внимание и линейното мислене е довело до отхвърлянето (или по-скоро пренебрегването) на основните принципи и ритми на този процес, чиято най-ярка особеност е полярността.

На китайски двата полюса на космическата енергия се наричат ян (положителния) и ин (отрицателния). Йероглифите или идеограмите представляват двете страни – слънчева и сенчеста – на хълма и се свързват (метафорично) с „мъжкото“ и „женското“, твърдото и податливото, силното и слабото, светлината и мрака, изгрева и залеза., Небето и земята.

Същата полярност присъства дори в такива прозаични дейности като готвенето, където ян и ин съответстват на „блудкаво“ и „пикантно“. Но и изкуството на живота не се свежда до придържане към ян и отхвърляне на ин, а в поддържане на баланса между тях, защото те не могат едно без друго. А и когато ги свързват с мъжкото и женското начало, китайците имат предвид не индивидите от мъжки и женски пол, а техните доминиращи черти, които далеч невинаги съвпадат с чисто биологичните им характеристики. Най-очевидните са изпъкналият пенис и вдлъбнатата вагина и макар хората да възприемат първото като „наличност“, а второто за „липса“ (откъдето идва и прословута „завист за пенис“ на Фройд), всеки глупак ще се досети, че не може да има „стърчащо“ и „хлътнало“. Но и мъжкият индивид не бива да отхвърля своите женствени съставки, както и женският – своите мъжествени черти.

Лаодзъ неслучайно е казал:

„Когато познаваш мъжкото и женското, ти се превръщаш във всемирен поток. А щом се превърнеш във всемирен поток, ти ставаш и неделим от вечната добродетел.“

Да повторим, ян и ин са принципи (начала), а не мъже и жени, така че не може да има истинска връзка между показно грубоватия „мъжкар“ и престорено крехката „женичка“.

Ключът към отношението ян и ин се нарича сяншън – взаимно възникване (и подхранване, предполагащо и неразделност). Ето как го обяснява Лаодзъ:

„Когато всеки узнае, че красотата е красива
Вече се появява грозното;
Когато всеки узнае, че доброто е доброта,
Вече се появява и злото.
Да бъдеш и да не бъдеш взаимно се пораждат
Трудно и лесно взаимно се осъществяват.
Дълго и късо взаимно се сравняват
Високо и ниско взаимно се допълват
„Преди“ и „след“ взаимно се редуват.“

С други думи ин и ян са като двете различни, но и неразделни страни на монетата, полюсите на магнита или пулсациите и интервалите във всяка вибрация. Няма никаква възможност едното да надделее над другото, защото те са по-скоро страстно прегръщащи се влюбени, а не яростно воюващи врагове. Но с нашата логика е трудно да приемем, че битието и небитието взаимно се пораждат, а и се поддържат взаимно, защото най-страшното, което един западен човек може да си представи е, че Вселената все някога ще стигне до своя край и ще изчезне в „нищото“. А и не можем да се примирим с мисълта, че пустотата е градивна, а битието идва от небитието, както звукът се поражда в тишината и светлината – в космическия мрак.

Към книгата