Публикувано на

Откъс от “Да събудиш тигъра” на Питър Левин

Откъс от “Да събудиш тигъра” на Питър Левин
Откъсът е от книгата „Да събудиш тигъра“ на Питър Левин. Книгата e за справяне със симптомите на травмата с помощта на проверен в практиката цялостен инструментариум, основан на вродената ни способност за самоизцеление.

Замисълът на природата

„…нашето съзнание още крие тъмните си Африки, някое неизбродено Борнео и кой знае колко непристъпни амазонски джунгли.“

Олдъс Хъкли, „Раят и адът“

Стадо антилопи пасе мирно и спокойно в тучната савана. Внезапно вятърът променя посоката си и донася непозната миризма. Антилопите усещат във въздуха опасност и изведнъж стават напрегнати, ослушват се няколко минутки, но ако не се появи опасност, животните се връщат към пашата си по-спокойни, но същевременно и предпазливи.

Усетил подходящия момент, дебнещ гепард изскача от своето прикритие в гъсталака. Като един организъм, всички антилопи от стадото бързо скачат към защитната растителност на ръба на пасището си. Една малка антилопа се препъва за части от секундата, бързо възстановява равновесието си, но вече е твърде късно. Следвайки зова на природата, гепардът се устремява към набелязаната жертва и гонитбата започва с шеметните сто километра в час.

При докосването между двете животни (или миг преди това) младата антилопа пада на земята и се предава на неизбежната смърт. Всъщност тя може би дори не е наранена. Неподвижното като камък животно не се преструва на мъртво. То инстинктивно е преминало в друго състояние на съзнанието, присъщо на всички бозайници, когато смъртта изглежда неизбежна. Много първични култури гледат на този феномен като предаване на духа на жертвата преди силата на хищника, което в известна степен е така.

Физиолозите наричат това променено състояние „замръзване“ или „вцепеняване“. То е една от трите вродени реакции, с които влечугите и бозайниците си служат пред лицето на опасност, далеч надминаваща собствените им сили. Другите две реакции – „бягам“ и „бия се“ – са ни много по-добре познати. По-малко се знае за реакцията „вцепеняване“, но моята работа през последните двадесет и пет години ме доведе до убеждението, че това е единственият и най-важен фактор в разкриването на загадката на човешката травма.

Природата е разкрила реакцията на „вцепеняване“ или „замръзване“ по две основателни причини.

Първата е, че това е последната налична стратегия на оцеляването. Може би е по-познато като метафората „умряла лисица“. Ето например какво става с младата антилопа: гепардът може да реши да изтегли „мъртвата“ си плячка до място, където няма други хищници, или до леговището си, където да сподели храната със своите малки. През това време антилопата може да се събуди от своето вцепенение и отново овладява тялото си. Когато е извън опасност, животното буквално се отърсва от остатъчните ефекти на своята реакция на вцепенение и овладява тялото си. След това антилопата се връща към нормалния си живот, все едно, че нищо не се е случило.

На второ място при това „замръзване“ антилопата, както и човекът, преминава в друго състояние, при което не се усеща никаква болка. За антилопата това означава, че няма да й се налага да страда, докато я разкъсват острите зъби и нокти на гепарда.

Повечето модерни култури са склонни да оценят като слабост, граничеща със страхливост това, че жертвата инстинктивно „се предава“ пред опасността, която превъзхожда силите й. Трябва да имаме предвид обаче, че тази преценка е плод на дълбоко вкоренения страх от неподвижността. Ние я избягваме и се боим от нея, защото много наподобява смъртта. Нашата реакция е разбираема, но ние скъпо си плащаме за нея. Физиологията разполага с неоспорими доказателства, че способността да се влиза и излиза от тази естествена реакция е ключ към спасението от оскатавящия ефект на травмата. Този дар ни е даден от самата природа.

Защо да обърнем поглед към природата? Травмата е физиологична

„Както чуваме да тупти кръвта в ушите ни, така и екотът на милиони среднощни писъци на маймуни, които за последно в живота си виждат очите на пантера, са оставили следи в нашата нервна система.“

Пол Шепард

Ключът към лечението на травматичните симптоми при хората е в самата ни физиология. Изправени пред опасност, от която не могат да избягат и срещу която не могат да се съпротивляват, както хората, така и животните прибягват до „вцепеняването“. Най-важното нещо, което трябва да разберем за тази функция на организма е, че тя е неволна. Казано съвсем просто това означава, че физиологичният механизъм, управляващ реакцията, е заложен в примитивните раздели на нашия мозък и нервна система и не е под контрол на съзнанието. Ето защо според мен изучаването на поведението на дивите животни е в основата на разбирането на човешката травма.

Частите на човешкия мозък и нервната система, които командват неволевите и инстинктивните ни реакции , са идентични с тези на другите бозайници и дори на влечугите. Нашият мозък наричан мозък на триединството, се състои от три взаимосвързани системи. Трите му части най-често са наричани мозък на влечугите или рептилен мозък (инстинктивни реакции); мозък на бозайниците или лимбичен мозък (за емоционалните реакции); централен човешки мозък или неокортекс (за рационалните реакции). Тъй като частите на мозъка се задействат от сигнал на животозастрашаваща ситуация, са същите части, които споделяме с животни, например антилопи, избягват травмирането. Ако направим още една крачка напред, убеден съм, че ключът към лечението на травматични и симптоми при хората, е в способността ни да реагираме по същия начин за адаптиране , който дивите животни използват, като се отърсват, преминават през вцепенението и стават отново напълно подвижни и функциониращи.

За разлика от дивите животни, на нас хората никога не ни се вижда лесно да решим дилемата дали да се бием, или да бягаме. Тази дилема произтича отчасти от факта, че нашият човешки вид е играл ролята и на хищник, и на жертва. Праисторическите хора, макар че повечето са били ловци, са прекарвали много часове, сгушени един до друг в студени пещери, а донякъде са си давали сметка, че всеки момент могат да бъдат сграбчени и разкъсани на парчета.

Шансовете ни за оцеляване са се увеличили, когато сме се събрали на големи групи, когато сме открили огъня и сме изобретили сечива, много от които са били оръжия за лов и самозащита. Въпреки това заложеният в нас спомен, че сме били лесна плячка, се е запазил в нашия мозък и в нервната ни система. Тъй като ни липсват бързината на антилопата и смъртоносните зъби и нокти на дебнещия гепард, нашият човешки мозък забавя – поради известна нерешителност – способността ни да предприеме животоспасяващи действия. Тази несигурност ни е направила особено уязвими към мощните въздействия на травмата. Животните, подобни на гъвкавата препускаща антилопа знаят, че са плячка и ясно усещат заложените в тях ресурси за оцеляване. Чувстват какво трябва да направят и го правят. На същия принцип спринтиращият със сто километра в час гъвкав гепард с безпощадни зъби и нокти, се чувства уверен в себе си като хищник.

Тази разделителна линия не е очертана така ясно в човека като животно. Когато нападнем в животозастрашаваща ситуация, нашият рационален мозък може да се обърка и да потисне инстинктивните импулс на тялото ни. При все, че това потискане може да стане с известно основание, объркването, идващо с него, подготвя обстановката за това, което аз наричам „комплекса на Медуза“ – драмата, наречена травма.

Както в гръцкия мит за Медуза, объркването, в което човек изпада, изправяйки се лице в лице със смъртта, може да ни превърне в камък. В буквалния смисъл можем да замръзнем от страх, който довежда до симптомите на травма.
Травмата е широко разпространен компонент на модерния живот. Мнозина от нас са били травмирани, без да сме били войници или жертва на жестокост и нападение. Както източниците, така и последиците от травмата са много разнообразни и често пъти скрити от нашето съзнание. Те могат да бъдат породени от природни стихии (земетресения, торнадо, наводнения, пожари), от претърпяно насилие, злополука, падане, сериозна болест, внезапна загуба (особено на любим човек), хирургически или други медицински и стоматологични процедури, трудно раждане, високи нива на стрес при бременност.

За щастие, тъй като сме инстинктивни същества със способност да чувстваме, да откликваме, да размишляваме, ние притежаваме вътрешен потенциал да се излекуваме сами от най-тежките травматични наранявания. Убеден съм също така, че като глобална човешка общност, можем да започнем да се лекуваме сами от въздействието на широкоспектърните социални травми, каквито са войните и природните бедствия.

Към книгата