Публикувано на

Откъс от “Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл

Откъс от “Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл
Откъсът е от книгата “Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл. Книгата е за силата на жизнеспособността да оцеляваш, дори когато условията са невъзможно трудни.

Преживявания в концентрационния лагер

Тази книга не си поставя за цел да изложи факти и събития, а лични преживявания, многократно изстрадани от милиони лагерници. Това е историята на един концентрационен лагер, видяна отвътре и разказана от един от оцелелите. В центъра на този разказ стоят не големите ужаси, вече предостатъчно описвани (макар че недостатъчно се вярва в тях), а неизброимите дребни разновидности на тормоза. С други думи, търси се отговор на въпроса: Как се отразява всекидневният живот в концентрационен лагер върху съзнанието на средния лагерник?

Повечето от описаните тук събития са се случили не в големите и известни лагери, а в малките, където се извършваше голяма част от истинското изтребление. Тази история не е за страданията и смъртта на велики герои и мъченици, нито пък за прословутите капо – лагерници с особени привилегии на доверени лица, нито пък за известни лагерници. И тъй, тя се занимава не толкова със страданията на силните, колкото с жертвоприношението, кръстните мъки и смъртта на огромното войнство неизвестни за историята жертви.

Тъкмо тези обикновени лагерници без отличителни знаци на ръкавите бяха истински презирани от капо. Докато те се хранеха малко или изобщо не се хранеха, капо никога не оставаха гладни; всъщност мнозина капо изкарваха в лагера по-добре, отколкото през целия си останал живот. Те често бяха по-сурови с лагерниците, отколкото охраната, и ги биеха по-жестоко от есесовците. Разбира се, капо бяха избирани само измежду онези лагерници, чийто нрав изглеждаше подходящ за подобни действия, но ако не отговаряха на очакванията, биваха незабавно разжалвани. Скоро те съвсем заприличваха на есесовците и на лагерните надзиратели и поведението им може да се разглежда от подобни психологически позиции.

Онзи, който не е бил затворен в концлагер, лесно може да добие погрешна, примесена със сантименталност и жалост представа за лагерния живот. Какво знае той за суровата битка, която бушуваше между лагерниците? Това бе безмилостна борба за насъщния хляб и просто за живот, водена за себе си или за добър приятел.

Да вземем случая, когато официално бе обявено, че определен брой лагерници ще бъдат транспортирани в друг лагер. Не бе трудно да се отгатне, че крайното местозначение са газовите камери. Болните или слабите лагерници, неспособни да работят, се подбираха, за да бъдат изпратени в един от големите централни лагери, снабдени с газови камери и крематориуми. Обявяването на подбора беше сигнал за сблъсък между всички лагерници или между отделните групи. Важно бе само едно – твоето собствено име или това на приятеля ти да бъде зачеркнато от списъка на обречените, макар всички да знаеха, че на мястото на всеки спасен ще трябва да се намери друга жертва.

С всеки ешелон трябваше да тръгнат определен брой лагерници. Нямаше значение кои ще са точно, тъй като никой от тях не бе нищо повече от един номер. При приемането им в лагера (такъв поне бе методът Освиенцим) заедно с другите вещи им се отнемаха и всички документи. В резултат на това всеки лагерник имаше възможност да се представя с измислено име или професия и по различни причини мнозина го правеха. Властите се интересуваха само от номерата на лагерниците. Тези номера често биваха татуирани върху кожата, а трябваше да бъдат зашити и на определено място върху панталоните, куртката или палтото. Когато някой от охраната искаше да обвини лагерник, той просто хвърляше поглед на номера (как се страхувахме само от такива погледи!), никога не питаше за името.

Да се върнем на конвоя. Той всеки момент щеше да потегли. Нямаше нито време, нито желание за съобразяване с морал и етика. Всеки беше обсебен от една-единствена мисъл: да се опази жив за семейството, което го чака у дома, и да спаси приятелите си. Следователно всеки без колебание би уредил друг лагерник, друг номер да заеме мястото му в транспорта.

Както вече споменах, подборът на капо се извършваше по отрицателен признак – за тази работа бяха избирани само най-бруталните лагерници (макар да имаше само някои щастливи изключения). Но освен подбора, извършван от СС, през цялото време сред лагерниците течеше процес на самоподбор. Общо взето, съумяваха да оживеят само онези, които след години местене от лагер на лагер бяха загубили всякакви скрупули в борбата за оцеляване; за да се спасят, те бяха готови да използват всички средства – честни или не, дори груба сила, кражба и предателство на приятели. Ние, които се завърнахме по силата на много щастливи случайности или чудеса – наречете ги както искате, знаем: най-добрите измежду нас не се върнаха.

Вече са събрани много фактологически описания на концентрационни лагери. Тук фактите ще са от значение само доколкото са част от човешките преживявания. Това съчинение е опит да се опише същинската природа на изживяното. На тези, които са били в лагер, то ще се опита да обясни собствените им преживявания в светлината на съвременното познание. А на онези, които никога не са били там, може да помогне да си представят и най-вече да разберат какво са изтърпели онзи съвсем малък процент лагерници, които оцеляха и за които животът сега е много по-труден. Тези някогашни лагерници често казват: „Не обичаме да разказваме за преживяното. За онези, които са били вътре, не са нужни никакви обяснения, а другите няма да разберат нито какво чувствахме тогава, нито какво чувстваме сега”.

Методичното представяне на преживяното е много трудно, тъй като психологията изисква известна научна безпристрастност. Но възможно ли е лагерникът, описващ личните си наблюдения, да бъде безпристрастен? Безпристрасността е присъща на външния наблюдател, но той е твърде отстранен, за да имат твърденията му реална стойност. Само човекът, бил вътре, знае истината. Неговите съждения може да не са обективни, а оценките му да са неадекватни. Това е неизбежно. Трябва да се направи опит да се избегне всякакъв субективизъм и тъкмо в това се състои истинското затруднение при книги като тази. На места ще е нужна смелост да се говори за дълбоко интимни преживявания. Възнамерявах да напиша тази книга анонимно, като използвам само лагерния си номер. Но когато ръкописът бе завършен, си дадох сметка, че като анонимна публикация стойността му би намаляла наполовина и че трябва да имам куража да изложа открито своите убеждения. Затова, въпреки силната си неприязън към ексхибиционизма – саморазголването, се въздържах и не задрасках нито един пасаж.

Ще оставя на други да извлекат теоретичните обобщения от съдържанието на тази книга. Това може да стане принос към психологията на лагерния живот, която бе изследвана след Първата световна война и която ни запозна със синдрома на „болестта на бодливата тел”. На Втората световна война дължим попълването на знанията ни за „психопатологията на масите” (ако мога да цитирам вариант на добре известната фраза и заглавие на книга от Льо Бон), защото ни запозна с войната на нерви и с концентрационния лагер.

Тъй като това е история за преживяванията ми на обикновен лагерник, важно е да спомена не без известна гордост, че в лагера не работех като психиатър, нито дори като лекар, с изключение на последните няколко седмици. Малцина от моите колеги имаха щастието да получат работа в зле отоплените пунктове за първа помощ, където се правеха превръзки от парчета отпадъчна хартия. Аз бях номер 119 104 и прекарах повечето време в копаене и прокарване на трасета за железопътни линии. По едно време работата ми бе сам да прокопая под пътя тунел за водопроводна тръба. Този подвиг не остана невъзнаграден и точно преди Коледа на 1944г. ми бе връчен подарък от т.нар. „премиални купони”. Те бяха издадени от строителната фирма, на която в действителност ни бяха продали в робство: фирмата плащаше на лагернте власти определена цена дневно на лагерник. Всеки купон струваше на фирмата петдесет пфенинга и можеше да бъде заменен срещу шест цигари дори след седмици, макар понякога да губеше давност. Станах горд собственик на жетон, струващ дванадесет цигари. Но по-важно бе, че цигарите можеха да се заменят за дванадесет супи, а дванадесет супи често бяха истинска отсрочка на гладната смърт.

Да се пушат цигари бе привилегия, запазена за капо, които имаха осигурена седмична дажба от купони. Същото важеше може би за лагерниците, които работеха като отговорници на склад или работилница и получаваха по няколко цигари срещу извършената опасна работа. С изключение на тях, пушеха само онези, които бяха загубили воля за живот и искаха да се „порадват” на последните си дни. Затова когато видехме наш другар да пали от собствените си цигари, знаехме, че е загубил вяра в силата си да продължи, а веднъж загубена, волята за живот рядко се връщаше.

Към книгата