Публикувано на

Откъс от “Човекът е своето плацебо” на Джо Диспенза

Откъс от “Човекът е своето плацебо” на Джо Диспенза
Откъсът е от книгата „Човекът е своето плацебо. Важната роля на ума, която не винаги осъзнаваме“ на Джо Диспенза. Книгата е за самоизлекуването благодарение на превръщането на мислите ни в емоции и убеждения, физиологически и биологически процеси.

Възможно ли е?

Сам Лонд, пенсиониран продавач на обувки, живял в преградията на Сейнт Луис в началото на 70-те години от XX в., започнал да изпитва трудности при преглъщане. Най-сетне отишъл на лекар и лекарят открил, че Лонд страда от метастатичен рак на хранопровода. По онова време заболяването е смятано за неизлечимо – никой не бил оцелял от него. Това било смъртна присъда и лекарят на Лонд съобщил новината с подобаващ мрачен глас.

За да даде възможност на Лонд да поживее колкото може повече, докторът препоръчал хирургична операция за отсраняване на раковата тъкан в хранопровода и стомаха, където ракът се бил разпространил. Доверявайки се на лекаря, Лонд приел съвета му и се подложил на операцията Съвзел се, доколкото се очаквало, ала нещата тръгнали от зле на по-зле. Сканиране на черния дроб на Лонд разкрило още проблеми: екстензивен рак, обхващащ целия ляв чернодробен дял. Лекарят тъжно съобщил на Лонд, че му остават месеци животи.

Тогава Лонд и новата му съпруга, и двамата над седемдесетгодишни, уредили да се преместят триста мили по-далеч, в Нашвил, където живеело семейството на съпругата му. Скоро след преместването в Тенеси Лонд бил приет в тамошната болница и поет от интерниста Клифтън Мейдър. Първият път, когато доктор Мейдър влязъл в стаята на Лонд, съзрял мъничък, небръснат мъж, сгушен под могила завивки, наглед почти мъртъв. Лонд бил рязък и необщителен, и сестрите споделили с лекаря, че е такъв от постъпването му в болница преди няколко дни.

Макар Лонд да имал високи нива на кръвната захар заради диабета си, останалата част от кръвните му изследвания била нормална освен малко по-високите нива на чернодробни ензими, което и се очаквало при човек, страдащ от чернодробен рак. Допълнителните медицински изследвания показали, че всичко друго му било наред – същинска благословия, като се вземе предвид окаяното му състояние. Под разпорежданията на новия му лекар Лонд бил подложен на физиотерапия, на подсилена течна диета и получавал много сестринско внимание и грижи. След няколко дни станал малко по-силен, сръдливостта му започнала да намалява. Заразказвал на доктор Мейдър живота си.

И преди бил женен, а с първата си съпруга били истински сродни души. Не можели да си имат деца, но иначе животът им бил добър. Тъй като обичало гребането с лодки, когато се пенсионирали си купили къща до голямо изкуствено езеро. И тогава късно една вечер близкият пръстен язовир прелял, водна стена връхлетяла къщата им и я отнесла. Лонд като по чудо се спасил, тъй като се бил вкопчил в някакви останки, но тялото на съпругата му така и не било открито.
-Изгубих всичко, което някога съм обичал – споделя той на доктор Мейдър. – Сърцето и душата ми потънаха в наводнението онази нощ.

Шест месеца след смъртта на съпругата му, докато все още тъжал и бил потънал в депресия, му поставили диагнозата рак на хранопровода и бил опериран. Именно тогава срещнал и се оженил за втората си съпруга – мила жена, която знаела за смъртоносната му болест и се била съгласила да се грижи за него до края му. Няколко месеца след като сключили брак, се преместили да живеят в Нашвил и доктор Мейдър знаел останалата част от историята.

След като Лонд му разказал своята история лекарят, удивен от чутото, попитал състрадателно:

– Какво би искал да направя за теб? – Умиращият мъж се замислил за миг.

– Бих желал да преживея Коледа, за да мога да бъда със съпругата си и нейното семейство. Те бяха добри с мен. – Отвърнал най-сетне. – Просто ми помогнете да преживея Коледа. Това е всичко, което желая.

Доктор Мейдър казал на Лонд, че ще направи всичко по силите си, за да изпълни желанието му.

По времето, когато Лонд бил изписан от болницата в края на октомври, вече бил в доста добра форма, отколкото при постъпването. Доктор Мейдър бил учуден, но доволен от това как се справил мъжът. След това се срещал с Лонд около веднъж на месец и всеки път болникът изглеждал добре. Но точно седмица след Коледа (в деня на Нова година), съпругата му го върнала в болницата.

Доктор Мейдър се изненадал, виждайки, че Лонд отново изглежда на прага на смъртта. Открил също така повишена температура и на рентгеновата снимка на гръдния му кош малка зона на белодробно възпаление, въпреки че пациентът нямал дихателни проблеми. Всички кръвни тестове на Лонд изглеждали добри, а всички проби, които му взели, се оказали отрицателни за наличието на някаква друга болест Доктор Мейдър му предписал антибиотици и кислород през маска, надявайки се на най-доброто, но в рамките на двадесет и четири часа Сам Лонд починал.

Бихте допуснали, че в тази история се разказва за типичната диагноза рак, последвана от злощастна смърт на пациента от фаталната болест, нали?

Не бързайте толкова.

Случило се нещо странно, когато в болницата аутопсирали Лонд. Черният му дроб всъщност не бил обхванат от рак. Имал само една много мъничка ракова лезия в левия лоб и друго много малко петънце в белия дроб. Истината е, че нито един от тези тумори не бил достатъчно голям, че да причини смъртта му. И също така в областта около хранопровода му тумор нямало. Скенерът на черния дроб, направен в болницата в Сейнт Луис, очевидно дал фалшиво положителен резултат.

Сам Лонд не умрял от рак на хранопровода, нито от рак на черния дроб. Не умрял и от леката пневмония, от която страдал, когато отново бил приет в болницата. Умрял, просто защото всеки от непосредственото му обкръжение мислел, че той умира. Лекарят му в Сейнт Луис смятал, че умира, после доктор Мейдър в Нашвил смятал, че умира. Съпругата на Лонд и семейството й също вярвали, че умира. И – което е най-важното – самият Лонд бил убеден, че умира.

Възможно ли е Сам Лонд да е умрял само от мисълта? Възможно ли е мисълта да е толкова могъща? И ако е така, то този случай уникален ли е?

Към книгата