Публикувано на

Откъс от “Безусловна вярност” на Джеймс Коми

Откъс от “Безусловна вярност” на Джеймс Коми
Откъсът е от книгата „Безусловна вярност“ на Джеймс Коми. В книгата са преплетени мемоарни преживявания на автора с вижданията му за ценностите на етичното лидерство – истина, почтеност, уважение и толерантност.

Облакът

„Ако почтеността носеше печалба, всички щяха да бъдат почтени.“ – Томас Мор.

На 8 февруари 2017 г. Райнс Прайбъс, началник на кабинета на Тръмп, ме покани в Белия дом да се срещна с него в кабинета му – голяма стая със заседателна зала и камина, с изглед към изпълнителния офис на Айзенхауер. Това беше същата стая, в която се намирах преди тринадесет години с вицепрезидента Дик Чейни, за да чуя неговото мнение, че хиляди биха загинали, ако Министерството на правосъдието не промени становището си за законното електронно наблюдение. Същата стая, в която стоях до полунощ по-късно същата седмица през 2004 г., след неприятната ситуация край болничното легло на Джон Ашкрофт.

Тук бях по повод на вечерята ми с президента Тръмп и защото Прайбъс искаше да разбере, а аз исках да обясня, какви трябва да бъдат правилните отношения между ФБР и Белия дом. Прайбъс никога не беше работил с президентската администрация и проявяваше искрен интерес да получи вярна представа за тях.

Към този момент си бях взаимодействал с двама други началници на кабинета в Белия дом. Най-паметното и неприятно преживяване беше надпреварата към болницата с Анди Кард по време на администрацията на Буш. Като директор на ФБР при управлението на Обама най-добре бях опознал началника на неговия кабинет. Денис Макдоноу беше изключително разбран, сериозен и в същото време твърд човек.

Началниците на канцелария, както и всички останали хора, се различават помежду си като личности и като лидерски качества. Общото при всички тях е непрекъснатото лишаване от сън, тъй като се опитват да ръководят ефикасното функциониране на Белия дом и да въведат известен порядък в това, което и в най-добрите моменти може да бъде хаотична организация. Нито един президент в нашата история, разбира се не можеше да се мери с Доналд Тръмп, който донесе собствените си умения, предизвикателства и неповторим по рода си хаос.

Не познавах добре Прайбъс. Той често изглеждаше едновременно объркан и раздразнен, като не беше трудно човек да си представи защо. Управляването на Белия дом по време на Тръмп беше трудна задача дори за опитен мениджър, какъвто Прайбъс не беше. Бивш председател на Националния комитет на републиканската партия, а преди това адвокат в Уисконсин, Прайбъс никога не беше работил във федералното правителство. Как би могъл човек като него – както и всеки друг впрочем – да се справи с някого като Доналд Тръмп? Нямам никаква представа. По всичко личеше обаче, че Прайбъс опитваше.

Срещата ни продължи двадесетина минути, беше приятна и обхвана най-различни поверителни теми както и начини, по които ФБР и Министерството на правосъдието трябва да си взаимодействат с Белия дом. Когато привършихме, той ме попита дали искам да се срещна с президента. Ироничното в случая беше, че въпросът му слагаше кръст на цялата идея на нашата среща. Току що бях свършил да обяснявам колко важно е Белият дом да следва правилото да се обръща към министерството на правосъдието, ако желае да контактува с ФБР, освен в неотложни случаи, свързани с националната сигурност и с обсъждане на политиката на Съвета по национална сигурност – като криптирането – в което ФБР беше ключов участник. Темата на разговора беше, че ФБР трябва да се държи на разстояние. Прайбъс каза, че разбира и веднага след това пожела да ме привлече още по-близо.

След последния ми сблъсък нова среща с президента не беше сред челните места в списъка ми с приоритети. Затова казах не – благодаря, но няма нужда. Добавих, че президентът със сигурност е твърде зает. Той отново попита. Аз отново отказах.

Прайбъс обаче каза:

– Седни, сигурен съм, че за него ще бъде удоволствие да те види. Нека проверя дали е в Овалния кабинет.
Той извървя по коридора краткото разстояние до Овалния кабинет и след малко се върна.

– За него ще бъде удоволствие да те види – каза Прайбъс.

– Чудесно – отговорих, без да се усмихвам.

Когато двамата влязохме в Овалния кабинет, президентът разговаряше с Шон Спасър, прессекретар на Белия дом, който си тръгна малко след като се появихме. Макар че това не беше първият път, в който го виждах в новия му кабинет. Стори ми се, че не се чувства удобно. Беше седнал близо до известното бюро „Резълкот“, опрял ръце на него. В резултат на това големия дървен плот го разделяше от всеки посетител.

По време на десетките ми срещи в този кабинет с Буш и Обама не си спомням да съм ги виждал седнали зад бюрото. Те предпочитаха да седят на кресло до камината и провеждаха срещите си в по-открита и неофициална обстановка. Това ми се струваше разумно. Колкото и трудно е да накараш хората да се отпуснат и да говорят спокойно с един президент, вероятността е много по-голяма в зоната за сядане, където може да се преструваме, че сме приятели, събрани около масичката за кафе. Там президентът може да опита да бъде част от групата и да предразположи останалите да му казват истината. Когато обаче е седнал на трон, защитен от голямо дървено препятствие, както обикновено правеше Тръмп при срещите ми с него, това още повече увеличава официалността на Овалния кабинет и вероятността да получи цялата истина, рязко намалява.

Забелязах освен това, че президентът Тръмп беше сменил завесите, които сега бяха яркозелени. По-късно научих, че те са били завесите на Бил Клинтън. Имайки предвид публично изразеното мнение на Тръмп за бившия президент и за неговата съпруга, която беше претендент за президентския пост, това ми се стори странно хрумване. Пресата съобщи по-късно, че Тръмп сменил завесите на Клинтън със собствена златиста версия.

Президентът ме поздрави и аз седнах на малък дървен стол, при което коленете ми опираха бюрото му. Прайбъс се опита да насочи разговора към темата за така нареченото руско досие, което вече бяхме обсъждали няколко пъти. Не съм сигурен защо направи това, но този път президентът не прояви интерес към обсъждане на тази тема. Вместо това, седнал зад бюрото, използвано някога от Кенеди и Рейгън, Тръмп се впусна в един от неговите подобни на словесен обстрел накъсани монолози. Този път във фокуса на вниманието му беше телевизионното му интервю, което беше дал на Бил О’Райли по Фокс Нюз преди няколко дни. Излъчването му беше съвпаднало по време с предварителните срещи на Супер Бол. По време на интервюто О’Райли настойчиво държал да разбере дали президентът Тръмп „уважава“ руския президент Путин:

– Да, уважавам го – беше отговорил Тръмп – но аз уважавам много хора. Това не значи, че ще се разбирам с него.

– Но той е убиец – казал О’Рейли. Путин е убиец.

– Има много убийци. И ние имаме много убийци – беше заявил Тръмп. Какво си мислите? Че нашата страна е безпогрешна?

Към книгата