Публикувано на

Откъс от “Бенджамин Франклин. Автобиография” от Бенджамин Франклин

Откъс от “Бенджамин Франклин. Автобиография” от Бенджамин Франклин
Откъсът е от книгата „Бенджамин Франклин. Автобиография“. Книгата е автобиографична и е за живота на големия учен, изобретател, просветител, писател, политик, общественик и един от основателите на Съединените американски щати – Бенджамин Франклин.

Първа част

Туайфорд, у епископа на Сейнт Асаф, 1771 г.

Мили сине,

Винаги съм обичал да издирвам културни истории, свързани с моите предци. Сигурно помниш как разпитвах все още живите ми роднини при престоя в Англия и пътуването, което предприех с тази цел. Вероятно и на теб ще ти са интересни някои подробности за моя живот, много от които все още не знаеш. Затова използвам едноседмичното си усамотяване в провинцията, необезпокояван от никого, за да седна и да ги опиша. Но това не е единственият стимул да го направя. Предвид на издигането ми от бедно семейство, в което съм роден и израсъл, до живот в охолство и световна известност и на немалкия късмет, който съм имал, наследниците ми може да се заинтересуват от средствата, които съм използвал (с Божията благословия досега успешно); дори да сметнат някои от тях за подходящи и да ги приложат в своя живот.

Когато се замисля за успеха, понякога се изкушавам да кажа, че ако сега можех да избирам, не бих имал нищо против да изживея живота си по същия начин, използвайки само преимуществото на писателя при второто издание на книгата да поправя някои грешки в първото издание. Освен тези корекции бих искал да сменя някои мрачни инциденти и събития с по-благоприятни. Знам, че не ми е позволено, но въпреки това бих опитал. И понеже такова нещо едва ли ще се случи, най-добрият начин човек да повтори живота си, е да събере спомените си и да ги съхрани по най-трайния начин – а именно като ги запише.

Освен това ще се отдам на естествената склонност на стареца да разказва надълго и нашироко за себе си и за миналите си дела, но ще го сторя, без да досаждам на други хора, които от уважение към възрастта ми биха се почувствали задължени да ме слушат, защото човек може да чете или да не чете тези страници. И накрая най-добре е да си призная още в началото, защото никой не би повярвал, ако отричам, правя го до голяма степен заради собственото си тщеславие. Всъщност рядко се случва да чуя или да прочета следните думи: „Без излишна суета ще кажа…“ и веднага след това да не последва някакво самохвалство. Повечето хора не обичат чуждата суета, дори самите те да притежават немалка доза.Аз обаче винаги я оценявам по достойнство, защото съм убеден, че често пъти тя е благотворна за притежателя й и за тези около него. Затова в много случаи би било неуместно човек да благодари н Господ за суетата си наред с другите Му дарове.

Като заговорих за Бог, бих искал с цялата си смиреност на призная, че дължа своето благополучие именно на неговото милостиво провидение, което ми помогна да намеря средствата на успеха ми и да ги оползотворя. Вярата в това ми вдъхва надежда, макар че не бива да се уповавам, че това благоволение вечно ще се излива върху мен, продължавайки това щастие и давайки ми сили да преживея съдбовните промени, които може да ме сполетят. Бъдещето ми е известно само на Него, раздаващ благодат или злочестие.

Он записките на един мой чичо (споделящ моето любопитство към семейните истории) узнах някои подробности за предците ни.Така научих, че родът ни е живял в едно и също село – Ектън Нортхеминтъншир – в продължение на триста години и незнайно колко преди това (може би времето, когато „франклин“, допреди това титла за имотно състояние, е било прието за фамилно име при въвеждането на именната система в кралството). Притежавали около трийсет акра земя и си изкарвали допълнително препитание с ковашки занаят, който до времето на чичо ми се предавал винаги на най-големия син – традиция, която двамата с баща ми също спазили.

В архива на Екшън намерих свидетелство за раждане, брак и смъртни актове, но само след 1535 г., отпреди която година в енорията не се пазят документи. От този регистър научих, че съм най-малък син на най-малкия син и така пет поколения назад. Дядо ми Томас, роден през 1589 г., живял в Ектън, докато вече не можел да работи от старост. После се преместил при сина си Джон, бояджия на платове в Банбърн, графство Оксфоршир, при когото чиракувал баща ми. Там починал и го погребали. Видяхме гроба му през 1758 г. Големият му син Томас останал да живее в Ектън и оставил къщата и земята на единственото си дете – дъщеря, която заедно със съпруга си, някой си Фишер от Уелингтънбъро, продал на господин Айстед, сегашния собственик на имението. От синовете на дядо ми четирима достигнали зрялост: Томас, Джон, Бенджамин и Джосая. Тъй като не разполагам с архива си в момента, ще разкажа каквото съм започнал за тях, а ако документите ми не се загубят, от тях ще научих повече подробности.

Томас трябвало да наследи ковашкия занаят от баща си, но понеже бил умно момче, под влияние на ескуайър Палмър (най-изтъкнатият член на енорията по това време) се изучил за нотариус, станал уважаван човек в графството, участвал активно в обществените дела на град Нортхемптън и родното си село., в което много от жителите му били негови роднини. Станал протеже на граф Халифакс. Починал през 1702 г., на 6 януари по стар стил, точно четири години преди деня на моето раждане. Спомням си, че разказите, които двамата с теб чухме за живота и характера му от някои по-стари жители на Ектън, те поразиха с приликата с онова, което ти беше известно за мен. „Ако беше умрял в същия ден, щях да кажа, че душата му се е преселила в твоето тяло“ – отбеляза ти.

Джон станал бояджия, доколкото знам на вълнени платове. Бенджамин се изучил за бояджия на копринени платове, като чиракувал в Лондон. Беше интелигентен мъж. Спомням си го добре, защото когато бях малък, дойде при баща ми в Бостън и живя с нас няколко години. Той доживя до дълбока старост. Внук му Самюел Франклин сега живее в Бостън. Чичо Бенджамин му остави два дебели тома на кварто със своя авторска поезия, състояща се от кратки стихотворения, посветени на негови приятели и роднини. Има и едно, адресирано до мен. Беше си измислил собствена стенография, на която ме научи, но понеже не съм се упражнявал, вече съм я забравил. Татко ме е кръстил на този мой чичо. Чичо Бенджамин беше много набожен и редовно посещаваше речите на най—добрите проповедници, като ги записваше стенографски и беше натрупал няколко тома от тях.

Към книгата

Вашият коментар