Публикувано на

Откъс от “Аскетика” на Никос Казандзакис

Откъс от “Аскетика” на Никос Казандзакис
Откъсът е от книгата „Аскетика“ на Никос Казандзакис. Това е книга-изповед за изпитанията, препятствията и откритията на автора по пътя към вътрешния основен и същностен негов порив, който той нарича „моят Бог“.

Отношението между човек и човек

Коя е същността на нашия Бог? Борбата за свобода. Сред непрогледния мрак се възкачва една огнена линия, която бележи хода на Невидимия. Какъв е нашият дълг? Да се изкачваме по тази кървава линия редом с него.

Добро е онова, което се стреми нагоре и помага на Бог да се изкачва. Лошо е онова, което влече надолу и пречи на Бог да се изкачва.

Всички добродетели и пороци сега придобиват нова стойност, освобождават се от мига и пръстта, съществуват в човека, преди и след човека, абсолютни и вечни.

Защото същността на нашата етика не е спасението на човека, който се променя във времето и пространството, а спасението на Бога, на този постоянен и неизменен ритъм, който воюва за свобода сред всевъзможните и изменчиви човешки образи и приключения.

Жалки същества сме ние хората, малодушни, дребни и нищожни. Но една същност, по-висша от самите нас, безмилостно ни тласка нагоре.

От човешката кал избликват божествени песни, велики идеи, неистови любови – несекващ щурм, мистериозен, без начало и край, отвъд всяка цел.

Буца кал е човечеството, буца кал е всеки един от нас. Какъв е нашият дълг? Да се борим за малкото цвете, което ще разцъфне върху торището на плътта и ума.

Бори се да създадеш от нещата Бог, бори се да го създадеш от плътта, глада и страха, от добродетелта и греха.

Не тръгва ли светлината от една звезда, не се ли разлива, не пътешества ли безсмъртна из черната вечност? Звездата умира, но светлината й – никога. Викът на свободата – също.

Бори се да сътвориш от нетрайната среща на противоположните сили, която представлява твоето съществуване, най-безсмъртното нещо, което е по силите на смъртните в този свят: един Вик. Веднъж изоставил в пръстта тялото, което го излъчва, този Вик се отправя на път и се труди във Вечността.

Една неистова любов пронизва Вселената. Като ефира е тя: по-твърда от стоманата, по-мека от въздуха. Разтваря и пронизва всичко, което бяга и се изплъзва. Не спира да си отдъхне върху горещата подробност, не става робиня на любимото тяло. Това е воюващата любов. Зад раменете на любимия тя вижда, че хората се люшкат и бучат като вълни, че животните и растенията се сливат и умират, че Бог е в опасност и вика: „Спаси ме!“

Любов ли? Как иначе да наречем онзи порив, който урочасва материята, но мигом бива омагьосан от нея и желае да остави върху й своя отпечатък? Съзре ли тялото, Любовта желае да проникне в него, да се слее със скрития в него любовен вик, да станат едно, да изчезнат, да станат безсмъртни чрез сина.

Любовта се приближава до душата и иска да се съчетае с нея, да няма повече „аз“ и „ти“. Подухва над човешката маса и съкрушавайки съпротивата на ума и тялото, иска да слее всички свои дихания – да станат бурен вятър и да повдигнат земята.

В най-критичните моменти Любовта сграбчва хората и ги слива насила, врагове и приятели, добри или лоши. Тя е по-висше от тях дихание, независимо от желанията и делата им. Тя е дъхът на Бог, диханието му над земята!

Спуска се сред хората, както пожелае. Като танц, като любов, като глад, като религия, като кръвопролитие. Без да ни пита.

И в тези решителни мигове Бог се опитва да омеси плътта и умовете в нощвите на земята, да метне тестото в безмилостния вихър на собственото си въртене и да му придаде лице. Своето собствено лице.

Не се отвръща с погнуса, не се отчайва от мътните глинени вътрешности. Работи, напредва, разяжда плътта, хваща се за стомаха, за сърцето, за фалоса, за ума на човека.

Не прилича на онзи благодушен глава на семейството, който раздава поравно на децата си хляб и ум. Неправдата, Жестокостта, Копнежът и Гладът са четирите кобили, които влачат колесницата му по грапавата повърхност на земята.

Бог не може да бъде изваяното щастие, охолство и слава, той е изваян от срам, глад и сълзи. Във всеки критичен момент една кохорта от хора богоносци рискува и воюва най-отпред, поемайки цялата отговорност за битката.

В предишните столетия цивилизациите се създаваха и божествата се освобождаваха от жреци, царе, велможи и бюргери.

Днешният бог е работник, освирепял от умора, гняв и глад. Той мирише на тютюн, вино и пот. Ругае, гладува, ражда деца, не може да заспи, изпълва с виковете си всяка педя земя и заплашва.

Вятърът променя посоката си и ние вдишваме една нова пролет, натежала от семена. Кой вика? Ние, хората викаме. Живите, мъртвите и неродените. Миг след това страхът пак ни смазва и замлъкваме.

Склонни сме да забравяме – от леност, от малодушие или по навик. Но онзи Вик внезапно пронизва дълбините ни отново, подобно на орел. Не можем да избягаме, защото той не идва отвън, не идва отдалече. Самото ни сърце е неговото обиталище.

– Изгори дома си! – крещи Бог. – Аз идвам! Не може да приеме онзи, който има дом. Изгори идеите си, зачеркни мислите си! Не може да ме намери онзи, който е открил решението. А обичам гладните, неспокойните и скитниците. Те непрестанно мислят за глада, за бунта и за безкрайния път – за Мене! Аз идвам! Напусни жена си, напусни децата и идеите си и ме последвай. Аз съм великият Скитник. Последвай ме! Издигни се над радостта и мъката, над мира, справедливостта и добродетелта! Право напред! Стъпчи в нозете си тези идоли, стъпчи ги, аз не се побирам в тях! Стъпчи дори и себе си, за да отмина и продължа нататък!

Огънят! Ето кой е големият ни дълг днес, сред този лишен от морал и надежда хаос.

На война срещу неверниците! Доволните, ситите, яловите – те са неверниците.

Омразата ни е безкомпромисна, защото знае, че обслужва любовта по-добре и по-дълбоко от бездиханната филантропска обич.

Ние мразим и се приспособяваме, ние сме сурови и несправедливи. Обладани от неспокойство и вяра, ние се стремим към невъзможното – подобно на влюбените.

Огън – за да бъде пречистена земята! За да зейне още по-страховито бездната между добро и зло, да се умножи неправдата, да се спусне гладът и да изстърже стомасите ни – в противен случай няма да се спасим.

Днешният исторически момент е повратен и войнстващ, старият свят рухва, новият още не се е родил. Днес не е време за равновесие. Благородството компромисът, мирът и обичта днес не са градивни добродетели.

Ние се носим в една страховита атака, надминаваме враговете си, надминаваме мудните си приятели, рискуваме насред хаоса, задушаваме се. Не се побираме в старите надежди и добродетели, в старите теории и практики.

Духа вятърът на разрухата. Той е днешният полъх на нашия Бог – нека го следваме. Вятърът на разрухата е първото танцувално изстъпление на творческото преобръщане. Той духа над глави и градове, руши идеи и здания, прелита над пустините и крещи: „Бъдете готови! На война! На война!“.

Такова е нашето време, добро или лошо, красиво или грозно, богато или бедно – не сме го изипрали ние. Такова е нашето време – въздухът, който дишаме, калта, която ни е дадена, огънят, хлябът, духът!

Нека приемем геройски необходимостта. Жребият на войната се е паднал на нас – нека препашем здраво кръста си, нека въоръжим тялото, сърцето и ума си! Нека заемем мястото си в строя!

Войната е законният владетел на нашето време. Единствено войнът днес е добронамерен и съвършен човек. Защото, верен на великия полъх на времето, рушейки, мразейки и желаейки, той е единственият, който следва днешните повели на нашия Бог.

Към книгата