Публикувано на

Откъс от “Айсбергът ни се топи” на Джон Котър и Холгър Ратгебър

Откъс от “Айсбергът ни се топи” на Джон Котър и Холгър Ратгебър
Откъсът е от книгата „Айсбергът ни се топи“ на Джон Котър и Холгър Ратгебър. Книгата е бизнес наръчник за управление на промените, който помага на хора и компании да преуспяват в непрестанно променящия се свят.

Нашият айсберг никога няма да се разтопи

Имаше едно време колония пингвини, която живееше на айсберг в мразовитата Антарктида, близо до мястото, което днес наричаме нос Уошингтън.

Айсбергът беше там от много, много години. Той бе заобиколен от море, богато на храна. На повърхността му имаше огромни стени от вечен сняг, които защитаваха пингвините от ужасните зимни бури.

Те живееха на този айсберг, откакто се помнят. „Това е нашият дом“, биха ви казали, ако някога стигнете до техния свят от лед и сняг. И съвсем логично от тяхна гледна точка, биха добавили: „и винаги ще бъде“.

Там, където живееха, прахосването на енергия води до смърт. Всички в колонията знаеха, че трябва да са сплотени, за да оцелеят. Затова се бяха научили да зависят един от друг. Често се държаха като едно голямо семейство (което разбира се можеше да бъде както добро, така и лошо).

Птиците бяха наистина красива. Наричани императорски пингвини, те бяха най-едрият от седемнадесетте вида арктически животни, които винаги носят смокинги.

Колонията наброяваше двеста шестдесет и осем пингвина. Фред бе един от тях.

Той изглеждаше и се държеше като другите. Вероятно бихте го описали или като „сладък“, или като „достоен“, освен ако наистина не харесвате животни. Но Фред се отличаваше от повечето нигвини по един много важен признак.

Фред беше необичайно любознателен и наблюдателен.

Други пингвини отиваха да ловуват в морето – наложително занимание, тъй като на Антарктида няма друга храна. Фред по-рядко ловуваше и през повечето време изучаваше айсберга и океана.

Други пингвини прекарваха голяма част от времето с приятели и роднини. Фред бе добър съпруг и баща, но общуваше с другите по-малко. Той често се дистанцираше, за да записва наблюденията си.

Може би си мислите, че Фред е бил странна птица, вероятно пингвинът, когото другите предпочитат да избягват. Но това не е вярно. Фред просто се занимаваше с това, което му се струваше правилно. В резултат той започна да се притеснява все повече и повече от видяното.

Фред беше събрал цял куфар със записки от наблюденията, идеите и заключенията си. (Да, куфар. Това е басня.) Информацията ставаше все по-тревожна. Информацията направо крещеше:

– Айсбергът се топи и скоро може да се пропука!

За пингвините би било истинско бедствие айсбергът внезапно да се пръсне на много парчета, особено ако се случи по време на буря през зимата. Голяма част от по-старите и по-младите птици със сигурност щяха да загинат. Кой би могъл да каже какви ще бъдат последствията? Както за всяко едно невъобразимо събитие, нямаха план как да се справят с такава катастрофа.

Фред не се паникьосваше лесно. Но колкото повече анализираше наблюденията си, толкова повече се обезкуражаваше.

Фред знаеше, че трябва да предприеме нещо. Но не беше в позиция да прави каквито и да било изявления или да диктува как да действат другите. Той не беше един от водачите на колонията. Дори не беше син, брат или баща на някого от водачите. И нямаше опит като надежден прогностик на айсберги.

Фред си спомни също как се отнесоха с пингвина Харълд, когато веднъж бе подхвърлил, че домът им става все по-нестабилен. Когато никой не прояви интерес, Харълд се опита да събере някакви доказателства. Усилията му бяха посрещнати с:

– Харълд, наистина много се притесняваш. Хапни един калмар, ще се почувстваш по-добре.

– Крехък?! Я подскочи, Харълд. Нека петдесет пингвина да подскочат едновременно. У, стана ли нещо?

– Вашите наблюдения са интригуващи, Харълд. Но те не могат да се тълкуват по четири различни начина. Виждате ли, ако някой предположи…

Някои птици не казаха нищо, но започнаха да се отнасят с Харълд по различен начин. Беше едва доловимо, но Фред го бе забелязал. Определено не беше към по-добро.

Той започна да се чувства още по-самотен.

Към книгата