Публикувано на

Откъс от “42 дълбоки мисли за живота, вселената и всичко останало” на Марк Върнън

Откъс от “42 дълбоки мисли за живота, вселената и всичко останало” на Марк Върнън
Откъсът е от книгата „42 дълбоки мисли за живота, вселената и всичко останало“. Книгата е основана на четиридесет и два афоризма за живота, щастието и благополучието.

Да вървим на работата

Защо хората работят? На този въпрос като че ли има ясен и бърз отговор: за пари. Но макар, че малцина не работят за пари – и го правят, защото нямат особена нужда от тях – не може възнаграждението да е всичко. Хората прекарват голяма част от живота си в труд. Дори работата да е финансова необходимост, въздействието й се усеща на много по-дълбоко ниво от банковата сметка. Работата е изпълнена със смисъл. Смисълът, който извличаме от своята работа, си струва усилието.

Психоаналитикът Славой Жижек посочва една възможност. Тя е свързано с чистенето, или с домакинската работа. Той изтъква, че тази работа е изненадващо приятна, защото – вероятно подсъзнателно – удовлетворява потребността ни да държим под контрол постоянно възникващата в живота ни бъркотия. Работата е егото, което въдворява реда на свръх егото в хаоса на либидото, както когато правите бразди на изораната нива и те внасят симетрия в дивата ивица земя. Подредените капки в картотечния шкаф придават смисъл на иначе дезориентиранащата информация. По-голяма част от живота не се поддава на подобно нареждане. Така че онова, което се поддава, в ограничените задачи, които изпълняваме, за да си изкарваме прехраната, ни носи дълбоко усещане за удовлетворение.

Друга теза за смисъла на работата предлага есеистът на викторианската епоха Томас Карлайл. Той показва, че работата не бива да бъде единственото средство за изкарване на прехраната, „връзката с парите“ по неговите думи. Както ще покаже по-обстойно Карл Маркс в своята теория за отчуждението, Карлайл смята, че работата не бива да бъде унижавана, а да носи на човека усещане за идентичност и смисъл, да му осигурява социална и морална рамка. Да работиш, означава да намираш смисъл. Други казват, че трудът оправдава онова, което имаш в живота си. За древните гърци работата, която създава продукт – храна, сгради, обувки, дрехи или медицински грижи – е робска. „Гражданите не бива да водят живот на занаятчии или търговци, понеже подобен живот е позорен и не води до благородство – пише Аристотел в своята „Политика“. Не бива също така да са и земеделци, тъй като свободното време е необходимо както за развиване на благородство, така и за изпълнението на политическите задължения.“

Той има право. Колко хора издъхват от изтощение в офиса в края на всеки ден? Колко изпитват възнаграждението си в петък вечерта, защото работата им е веблагодарна? Напълно е възможно трудът им да няма смисъл и да се е превърнал по-скоро в път към нещастието или отегчението.

Древните идеали за аристократичен живот с култивирано свободно време изчезват през ХVІ век. Реформаторите като Лутер смятат, че неактивното тяло е твърде отворено за пороци. Думите от текста на Мориси „дяволът ще намери работа за незаетите ръце“, карайки човека да краде и лъже, са почти дословно повторение на една поговорка от този период. Протестантската трудова етика завършва трансформацията, превръщайки работата в обществена добродетел, защото усъвършенства индивида и допринася за обществото. Икономическото й значение е формулирано от Джон Лок. Както трудът преобразява земята в нещо използваемо, така превръща малоценното в нещо стойностно. После тази стойност става собственост на трудещия се: „Трудът на тялото му и работата на ръцете му бихме могли да кажем, са справедливо негови.“ Да работиш, означава да имаш статут – оттук и общественото клеймо върху безработицата и престижа, който високоплатената работа носи.

Какъвто и смисъл да се преписва на работата, на лично ниво проблемът е, че тя отнема много от времето на човека. Хората неизменно биват не само погълнати, но и оформяни от нея чак до нивото на характера си. „Човекът е същество, което създава картини за себе си и после започва да прилича на тези картини“ – пише Айрис Мърдок. Римуването на банкер с кожодер на жаргона кокни не е случайно. Свети Бенедикт – авторът на прочутите монашески правила, съзнава това. Трудът, който неговите монаси извършвали ден след ден, допринасял за духовното им формиране точно толкова, колкото четенето на Библията или богослужението. Трудът не означава просто да се свърши работата. Той определя какви ще станат хората, все едно дали светци или свадливци (черта, която изглежда го е тревожела особено много). Свети Бенедикт определя коя работа е добра – онази, която усъвършенства човека телом и духом. Интересно е, че обръща специално внимание на този въпрос в обета за подчинение. Идеята му е да се подчинява всеки ден на някого или на нещо, особено, когато се труди. Въпросът е дали това подчинение е освобождаващо. Лошата работа, както и лошите условия на труд, е дехуманизираща и заробваща, а добрата работа въздейства положително на човека.

„Ние знаем, че посредством такова подчинение достигаме до Бога“ – пише Бенедикт. Пренесено в светска среда, това означава да използваме по максимален начин ограничената свобода, която имаме в работата си. В рамките на ограничената свобода, пред която се изправяме, трябва да избираме добре работата си – да избираме добре на кого да се подчиняваме. Този избор не е свързан единствено със заплащането, но и с култувирането на характера, както и с пораждането на усещане за смисъл. Ако си припомним част от друга песен: важно е не просто да си намерим приятна работа, важно е работата да е значима.

Към книгата