Откъс от “12 правила за живота” на Джордан Питърсън

Откъс от “12 правила за живота” на Джордан Питърсън
Откъсът е от книгата „12 правила за живота“ на Джордан Питърсън. Книгата е невероятно мъдра, поучителна и дълбоко хуманна, с 12 правила за смислен живот, в който има много по-малко хаос, страдания и нещастия.

Когато повечето хора живееха в малки провинциални общества, беше много по-лесно да си добър в нещо. Някой можеше да е кралят или кралицата на бала. Друг можеше да стане шампион по правопис, трети – математически гений или баскетболна звезда. В малките населени места имаше само един или двама механици и двама-трима учители. Тези местни герои, първенци в собствената си област, се радваха на мощен приток на серотонин и на увереността на победителя.

Може би точно по тази причина голям процент от най- бележитите личности са родени в малки градове и села. Ако си един на милион, но си роден в днешния Ню Йорк, там има поне още двайсет души като теб. Днес повечето хора живеят в големите градове. Освен това ние сме дигитално свързани с всичките седем милиарда души на планетата. Нашите йерархии на успеха са главозамайващи отвесни.

Колкото и да си добър в дадена област, колкото и високо да оценяваш постиженията си, винаги ще има някой, в сравнение с когото ще изглеждаш некомпетентен. Можеш да свириш доста сносно на китара, но това не те прави Джими Пейдж или Джак Уайт. Малко вероятно е да завладееш дори сцената на местния пъб. Може да си добър готвач, но навън е пълно с блестящи готвачи. Рецептата на майка ти за рибешки главички с ориз може да е била на почит в родното й село, но е твърде проста за съвременната кулинария, в която се говори за пяна от грейпфрут и сладолед с аромат на тютюн. Някой мафиотски бос има по-натруфена яхта от твоята. А някой изпълнителен директор – по-сложен самонавиващ се ръчен часовник, който съхранява в по-скъпа кутия от дърво и стомана за самонавиващи се ръчни часовници. Дори най-зашеметяващата холивудска актриса накрая се превръща в Злата царица, която параноично се оглежда кога ще се появи някоя нова Снежанка.

А ти? Работата ти е скучна и безсмислена,с поддържането на дома се справяш криво-ляво, имаш ужасен вкус, по-дебел си от приятелите си, освен това те ненавиждат партитата ти. На кого му пука дали си министър-председател на Канада, когато някой друг е президент на САЩ?

При всеки от нас живее един критичен вътрешен глас и наблюдател, който е наясно се тези неща. Той е предразположен да вдига много шум. Готов е всеки момент да порицае посредствените ни усилия. И е почти невъзможно да бъде заглушен. Но ние се нуждаем от тази критика. Светът е пълен с бездарни художници, музиканти без слух, опасни готвачи, мениджъри с бюрократично разстройство на личността, писатели с продажно перо и заслепени от някаква идеология преподаватели.
Хората и нещата в живота се различават драстично в качествено отношение. Лошата музика тероризира слушателите. Зле проектираните сгради рухват след земетресение. При катастрофа автомобилите, които не отговарят на изискванията, убиват хората в тях. Провалът е цената, която плащаме за понижените стандарти. Посредствеността има своите последици, реални и тежки и затова стандартите са нещо необходимо.

Ние не сме равни по своите способности и постижения и никога няма да бъдем. Една нищожна част от хората създава повечето неща на този свят. Победителите не получават всичко. И все пак те получават почти всичко. И да,“дъното“ не е приятно място за живеене. На дъното хората са нещастни. Там те се разболяват и остават неизвестни и необичани. Те пропиляват живота си. И там умират.

По тези причини критичният глас в умовете на хората разказва една доста мрачна история. Животът е игра с нулева сума. (Игра с нулева сума, или антагонистична игра е термин от теория на игрите и икономическата теория, с който се обозначава некооперативна игра, при която сумата от печалбите и загубите на всички играчи е равна на нула, тоест, ако един печели, значи друг губи).

А безполезността на нулевата игра е нейното условие по подразбиране. Какво би могло да ни предпази от тази разяждаща самокритичност, ако не доброволната слепота?

Именно заради това едно цяло поколение социални психолози препоръчваше „положителните илюзии“ като единствения сигурен път към менталното здраве.Какво е тяхното кредо ли? Използвай лъжата като щит- Положението е толкова страшно, че само заблудата може да те спаси. Това е най-тъжната, най-жалката и песимистична философия, която можем да си представим.
Ето друг подход, който не изисква илюзия.

Ако картите, с които играеш, са винаги срещу теб, значи играта е нагласена. Възможно е ти да си нагласил така, но да не го осъзнаваш. Ако вътрешният ти глас те кара да се съмняваш в смисъла на твоите усилия – на собствения ти живот или на живота въобще – вероятно трябва да спреш да го слушаш. Ако използва същите клевети и срещу хората около теб, някои от които доста успели, тогава какво доверие може да му имаш? Явно говори празни приказки без никаква практическа полза
„Винаги ще има хора, които са по-добри от теб“ – това е типично за нихилизма клише. Също като фразата: „Какво значение ще има това след хиляда години?“ В този случай правилният отговор е: „Да, наистина, всичко е безсмислено.“

Ето какъв е правилният отговор“ Всеки идиот може да посочи достатъчно дълъг период от време, след което нищо няма да има смисъл.“ Това са общи приказки, а не задълбочена и критична оценка на Битието. Това е евтин трик на рационалния ум.

Към книгата