Публикувано на

Откъс от “Продължавай напред. Изкуството на постоянството” на Джоузеф Маршал III

Откъс от “Продължавай напред. Изкуството на постоянството” на Джоузеф Маршал III
Откъсът е от книгата “Продължавай напред. Изкуството на постоянството” на Джоузеф Маршал III. В тази книга авторът излага мирогледа на индианското племе Лакота и стари индиански мъдрости и поуки за отношението на хората към живота. Самият автор е потомък на индианци.

Старият ястреб погледна нагоре към шумолящите листа или може и отвъд тях, отново се вслуша във ведрата им песен и после се обърна към своя внук.

– Аз съм стар човек – рече той. – Знам това онова за живота, но не съм сигурен дали има един отговор, който ще те удовлетвори. Мисля, че има много отговори, които чакат да ги намериш. Знам също следното: животът не е лесен. Но това е положението и ние не можем да го променим. Можем само да се опитваме да го разберем.

Отговорът не изненада Джеръми. Той познаваше навика на дядо си да дава отговори, които трябваше да бъдат намерени или спечелени.

– Как можеш да бъдеш сигурен за тези неща? – попита Джеръми. – На момента си мисля, че би било далеч по-лесно да приема болката и онова, което животът ми поднася, отколкото да се опитвам да го разбера.

– Зная тези неща, защото съм стигнал надалеч по пътя, който наричаме живот. – Старецът махна с ръка. – Ти си още в началото. А в началото ние не знаем нищо. В края можем да черпим от опита си и моят опит ми казва, че в живота има нещо повече от това просто да го приемеш.

– Но все пак не си ли задаваш въпроси за живота? – настоя Джеръми. – Аз напоследък само това правя. Струва ми се обаче, че в действителност моят въпрос е: защо се случват лоши неща? Не си ли си задавал такива въпроси като млад?

– Да, задавал съм. Питах моя баща и моя дядо – отвърна Старият ястреб.

– Те какво казаха? – поиска да знае Джеръми. – Какво ти каза дядо ти, когато задаваше същите тези въпроси?

– Каза ми да осъществя пътуването, което щеше да бъде моят живот. Това бил единственият начин, каза ми той, да разбера.

Старият ястреб направи пауза и Джеръми се наклони напред в очакване, нетърпелив и с отчаяно желание разговорът да продължи. Забеляза, че листата над тях започнаха да шумолят малко по-силно.

– Дядо рече – започна Старият ястреб… В живота има тъга и радост, загуби и победи, падане и изправяне, глад и изобилие, добро и зло. Не го казвам, за да те отчайвам, а за да ти разкрия реалността.

Старият ястреб потри длани една в друга, както правеше винаги, когато се готвеше да каже нещо важно. Джеръми познаваше този жест още от детството си. Понякога следваше някоя груба, тежка истина и все пак звучеше някак си окуражаващо. Нещо повече, въпреки че старецът знаеше повече английски, отколкото би признал, винаги прибягваше до родния си език, когато искаше да остави трайно впечатление у внука си. И винаги, когато говореше на родния си език, думите му бяха не само ясни, но и красиви.

Старият ястреб заговори.

– Животът има две лица и едното не е по-малко реално от другото. Ако всичко беше едно и също през цялото време, нямаше да има разнообразие, вълнение и баланс. Нямаше да има черно, на чийто фон бялото да изпъква, нито щеше да има залез, който да завърши деня, започнат от изгрева, нямаше и да я има топлината, за да прогони студа. Но онова, което внася баланс в твоето пътуване през целия ти живот, носи и трудности, а също и дар, който често не забелязваме.

– Животът не е само тъга – продължи Старият ястреб. – И все пак, без тъга няма да копнеем за радостта и да се стремим да я намерим, нито ще я ценим, щом дойде. Факт е също, че нито тъгата, нито радостта ни съпътстват постоянно. Колко често едната или другата ще бъде част от нашето пътуване, невинаги зависи от нас. Всички искаме повече радост, отколкото тъга и рядко се намира някой, който изобщо да иска тъга.

– Лично аз ще бъда щастлив никога повече да не позная тъгата – каза Джеръми. – Но знам, че не съм първият, който си го пожелава, няма да бъда и последният.

– Да, всички ние си го пожелаваме в един или друг момент – отвърна старецът. – Отчасти признаваме реалността на тъгата и отчасти я отричаме. Реалността на слънчевата светлина днес не елиминира реалността на сивото небе и дъжда утре.

– Тоест, реалността на радостта няма да премахне реалността на тъгата – заключи Джеръми. – Мисля, че всички го знаем.

– Проста реалност, която често забравяме – изтъкна Старият ястреб. – Въпреки че едната реалност може да засенчи другата, тя не може да я премахне. Вероятно в крайна сметка можем единствено да проумеем, че едната реалност определя другата.

– Точно както загубите ни карат да ценим победите.

– Разбира се – каза старецът. – Ако няма загуби, каква ще бъде стойността на победите?

Старият ястреб се усмихна и измъкна от джоба на ризата си торбичка с тютюн и пакетче хартийки за цигари. След минута-две беше приключил със свиването на цигара, направена от изсушена и счукана кора на червена върба. Много малко хора все още използваха кора от червена върба, ако изобщо знаеха за нея. Но старецът беше такъв човек.

Старият ястреб знаеше стари неща и стари начини, отдавна забравени от другите. Той запали цигарата, дръпна силно и бавно издиша дима, докато присвитите му очи гледаха прерията. Изпъна ръка и бавно я задвижи, сякаш рисуваше хоризонта.

– Когато бях млад – рече той – последният вълк в тази част на страната беше заловен и убит. Новодошлите в нашите земи ни донесоха със себе си отколешния си страх от вълка. Те смятаха и още смятат, че вълкът успява, защото обича да убива и е добър в това. За тях той беше зъл и трябваше да бъде убиван. Не си даваха сметка, че вълкът по-често се проваля, отколкото успява. Осем или девет пъти той остава гладен, защото плячката му се изплъзва. Когато на десетия път най-сетне успее, утолява глада си. Онова, което другите възприемаха като жажда за убиване, всъщност беше постоянство. Това беше тайната на успеха и той никога не се отказваше.

– Но вълкът не би могъл да се откаже, защото в неговия свят успехът означава оцеляване на вида, а провалът може да доведе до гладуване и смърт – прекъсна го Джеръми. – Провалът невинаги носи такова сурово наказание за нас, имам предвид.

Старият ястреб кимна замислено.

– Да, повечето хора ще се съгласят, че някои наказания за загубата са по-сурови от смъртта. За нас, двуногите, загубата невинаги е толкова сурова. Загубата обаче може да отслаби нашия дух и да сломи желанието да следваме примера на вълка и да продължаваме да преследваме победата, независимо от броя на провалите. Както вълкът отдавна знае, че от множеството награди за победата, две са най-важните: победата засенчва загубата и победата възстановява духа. Така стоят нещата.

Старият ястреб дръпна продължително от цигарата си, преди да я смачка с ток. Няколко минути остана втренчен пред себе си. И точно, когато Джеръми започна да проявява признаци на нетърпение, старецът отново се обърна към него.

– Без да паднеш, как ще знаеш кога да станеш? – попита той. – Без глад как ще се научиш да цениш изобилието? Без зло как ще намериш доброто? Без окончателността на смъртта как ще цениш живота?

При последния въпрос, тъга прониза младежа, но той пое дълбоко въздух, за да потисне хлипа и да сдържи сълзите си.

– Баща ти ни напусна – рече нежно Старият ястреб, – защото смъртта дойде след болестта. Ако ще размишляваш върху обстоятелствата на смъртта му, трябва да си спомниш и как живя той.

– Тежките преживявания, все едно дали тъга, загуба, глад, бедност, болест или смърт, рядко идват, защото си ги поканил в живота си. Но когато животът постави трудности на пътеката ни, той винаги ти предлага и възможност да се научиш на сила. Това е невидимият дар. Знам, че не е лесно да мислиш за това време и за тази тъга като за дар. Но можеш да ги превърнеш в дар, като ги преодолееш – миг по миг, ден след ден. В края на тези мигове и на тези дни, ще бъдеш по-силен. Това ще бъде твоят дар.

Старият ястреб огледа внимателно лицето на внука си. В очите на младежа видя развълнуван дух. Но и дълбок размисъл. Търпелив, както винаги, старецът замълча. Накрая Джеръми въздъхна и заговори.

– Дядо – каза той – знам, че отричането обикновено е първата реакция на тъгата и загубата. Мисля, че може би правя точно това.

Старецът кимна.

– Е – отвърна той, – лошото ще дойде, все едно дали го отричаме или не. Хубавите моменти, лесните пътища, щастието и всички положителни неща, които преживяваме, са само част от реалността. Има и лоши моменти, има и трудности.

– Истината е, че слънцето невинаги грее. Нежният бриз може да се превърне в торнадо. Твърде многото дъжд може да доведе до наводнение, а твърде многото слънчева светлина, до суша. Животът е живот – той е такъв, какъвто е. Не предлага сигурни неща, освен, че ще продължи със или без теб. Слънцето ще изгрява и ще залязва, то пак ще прави. Дори облаците да го скриват и ти да не го виждаш как изгрява и залязва, то пак ще го прави. Така и сезоните следват своя безпогрешен цикъл, без да чакат никого и нищо. Сезоните се превръщат в години, а годините – във векове. Без да чакат или без да ги е грижа дали се присъединяваш към тях, но и без да отричат правото ти да го направиш. Те вървят, така трябва да направиш и ти, защото твоето пътуване те чака. И по време на пътуването ще опознаеш реалността и баланса.

– Реалността и баланса? – попита Джеръми.

– Да, Ако има истина, значи има и лъжи. Има щедрост…

– Има и алчност – рече Джеръми.

Старият ястреб се усмихна.

– Има омраза – каза той.

– Има и любов – отвърна Джеръми.

– Има война.

– Има и мир.

– Има отчаяние.

– И надежда.

– Има мъка.

– Има и утеха.

– Има поражение.

– И победа.

– Има изтощение.

– И почивка.

– Има смърт.

– Има и раждане.

Старият ястреб кимна одобрително.

– Съвсем естествено е да мислиш, да мечтаеш и понякога дори да се молиш в живота ти да не се случват лоши неща – каза той. – Трябва да научиш, че отговорите на тези мечти и молитви вече са ти били дадени, преди да започнеш да мечтаеш или да се молиш за тях. Има любов, за да преодолееш омразата. Има щедрост, която да отслаби алчността, има правдивост, която може да разкрие лъжите по същия начин, по който вятърът пресушава наводнението и дъждът слага край на сушата.

– Това е животът – той е такъв, какъв е.

Джеръми погледна зад дядо си към необятната прерия, стигаща до хоризонта. Той въздъхна и кимна.

Към книгата

  • Продължавай напред. Изкуството на постоянството

    Продължавай напред. Изкуството на постоянството

    10.00 лв. 4.00 лв.